Популизмът в Източна и Централна Европа

През февруари 1989 г. изнесох беседа в Института за изследване на човека (IWM) във Виена, озаглавена “А след комунизма какво?”. Основната ми теза бе, че падането на комунизма в Източна и Централна Европа внася перспективата за демократична промяна, но нейният успех ще зависи от установяването на нов баланс между демократичния етос в опозиция на тоталитаризма и повторното излизане на повърхността на дълбоки течения в политическата култура на региона. Точно както терминът “завръщане в Европа” беше двусмислен, така и терминът “завръщане към демокрацията” бе проблематичен за всеки, изучавал предкомунистическата политика в Източна и Централна Европа. Смятах, че тест за това ще бъде Полша и си позволих да задам следния въпрос: смесицата от католицизъм и национализъм, преобладаваща в полското общество, го е направило особено устойчиво към комунизма (поне в сравнение с егалитарния, социално-демократичен етос, наследен от предвоенна Чехословакия на Масарик).

Въпросът обаче бе: ще допринесат ли тези “активи” на полската политическа култура от контекста на съпротивата също толкова за установяването на либерална демокрация след колапса на диктатурата? Самият въпрос предполага известни съмнения. Развитията през последното десетилетие подсказаха, че те са били преувеличени и че Полша демонстрира забележително съчетание между “католическата етика и духът на капитализъм”. Ако в днешно време дори католиците в Източна Европа се държат повече като протестанти от епохата на Макс Вебер и ако преживяването на несвобода и съпротива парадоксално е осигурило условия за повторно изобретяване на една демократична култура, свързвана с противостоенето и с движението “Солидарност”, то тогава можем да се откажем от паралелите с първия преход към демокрация през 20-те години на ХХ в. Подобни аргументи могат да бъдат съчинени за останалата част от региона от Прибалтийските страни до Унгария. С консолидираните им демокрации и новото им закотвяне в Европейския съюз постепенно се създава една нова Източна и Централна Европа (не “нова Европа”!).

Последните развития в новоприсъединените страни-членки на ЕС могат да ни накарат да преосмислим или поне да разгледаме това твърдение по-нюансирано. Десните популисти в Полша и левите популисти в Словакия сега ръководят правителството в съюз с крайни националистически партии. В Будапеща основната опозиционна партия ФИДЕС призова своите поддръжници да демонстрират пред парламента за оставка на правителството в същия ден, в който при вота на доверие той потвърди политическия резултат от изборите през миналия май. В Прага, напротив, дясното правителство на малцинството, което не спечели вота на доверие в парламента след пет месеца дърлене и мобилизиране срещу “комунистическата заплаха”, проведе широкообхватна чистка сред висшите ешелони на публичната администрация. Последно, но не и по значение, влизането на България в Европейския съюз бе огласено от превръщането на президентската надпревара в конфронтация между един бивш комунист (който твърди, че харесва ЕС) и един протофашист (който казва, че мрази турците, циганите и евреите).

Очевидно има голямо разнообразие от ситуации и политически контексти, но има и някои общи контури и извивки на пейзажа след присъединяването към ЕС с важни последствия за състоянието на демокрацията и бъдещето на европейската интеграция. Първото е очевидната политическа нестабилност и ниското ниво на предсказуемост на политическите актьори в региона, при положение, че тъкмо през последната година се проведоха избори във всички страни от Вишеградската четворка. Може би по-тревожно е обаче това, че има девалвация на доверието в демократичните институции. Според скорошно проучване на Галъп Интернешънъл гражданите в Източна и Централна Европа се оказват най-скептични по отношение на състоянието на своите демокрации (само около една трета имат доверие в демократичния процес). За разлика от повечето западноевропейци, източноевропейците не смятат изборите в своите страни за свободни и честни. На въпроса “Смятате ли, че вашият глас е от значение?” само около 22% дават положителен отговор. В днешно време демокрацията няма конкуренти, но губи от своите поддръжници. Популистките движения до известна степен изразяват тази двойнственост и недоволство.

Това насочва към втората характеристика на настоящата вълна от популистки движения. Те не са антидемократични (в действителност претендират да бъдат “истинският глас на народа” и продължават да настояват за нови избори или референдуми), но са антилиберални. Ако демокрацията означава политическа легитимност, основана на народния вот, и конституционализъм (разделение на властите), то популистите приемат първото и отхвърлят второто (т.е. идеята, че конституционните норми и представителната демокрация взимат връх над ценностите и “легитимните” народни тревоги). “Политиката на ценностите” в полски стил, разбира се, е основана на предположението, че “моралният ред”, базиран на религията, трябва да доминира над свободите, гарантирани от пермисивния либерализъм по такива въпроси като аборта, гейовете или смъртното наказание. Запитан за намерението си да отстрани дарвинизма от учебната програма в училищата, полският министър на образованието отговаря: “Доста дълго сме карали без толерантност. И сега ще минем без нея.” В Словакия антилибералната реакция се прилага и в отношението към националните малцинства. Макар на практика да няма значителна промяна (все още!), дискурсът се е променил: както се писа, лидерът на Словашката национална партия Ян Слота заяви, че завижда на чехите за факта, че са прогонили германците и че не би имал нищо против да изпрати Бугар, лидерът на унгарското малцинство, “с еднопосочен билет” на Марс. Легитимирането на ксенофобията е основна характеристика на яростната атака срещу политическия либерализъм. Обща тенденция във всички страни от Вишеградската група е острата поляризация. И тук става най-очевиден белегът от комунистическата политическа култура: не се изправяш срещу политически опонент, с когото спориш или преговаряш, а срещу враг, когото трябва да унищожиш.

Друг аспект на антилибералната тенденция се отнася до икономиката. След петнадесет години безочлива политика на свободния пазар популистите във Варшава, Братислава или Будапеща искат да възстановят ролята на държавата. В действителност те предвестяват завръщането на социалния въпрос. Губещите от прехода не могат истински да се вдъхновят от достойнствата на плоския данък или от користната реторика за “новите тигри от Татрите” (любим лозунг на бившето словашко правителство). Тъй като за петнадесет години дори социалистическите партии излязоха на преден план с либерални икономически политики, не е изненада, че социалният въпрос се завръща от дясно (Качински или Орбан) с националистически, протекционистки обертонове. Популистите разрушиха мита за либералната “нова Европа” (протестирайки срещу упадъка и задъдената улица, в които се намира “старата”).

Третата сродна характеристика на източноевропейската популистка вълна е нейната атака срещу консенсуса между елитите, преобладаващ след 1990 г. Правителствата идват и си отиват, но те като цяло следват една и съща пазарно ориентирана политика у дома и външна политика, насочена към НАТО и Европа. Оспорването от страна на популистите на заелите се с модренизация политически и технократски елити, преобладаващи през 90-те години на ХХ в., се появява зад две маски: като антикорупционна вълна от една страна и като “декомунизация” от друга. В Полша откриваме интересна комбинация от двете с отхвърляне на “първородния грях” на компромиса между умерените дисидентски елити и умерените комунистически елити от 1989 г. , позволил ненасилственото сваляне на комунизма. Тази морална и политическа грешка, както се твърди, е дала възможност на бившите комунистите да превърнат политическата си мощ в икономическа и да залитнат в повсеместна корупция, съпътстваща процеса на приватизация. Оттам и нуждата от двупосочна атака: антикорупция и декомунизация, които са лайтмотив на близнаците Качински, Орбан и до известна степен на дясната партия, която в момента е на власт в Прага (Гражданско демократическата партия).

Четвъртата характеристика на настоящата популистка вълна в Източна и Централна Европа е неохотата спрямо или откритото противопоставяне на европейската интеграция. Проевропейските коалиции се изчерпаха и разпаднаха веднага след присъединяването към ЕС. Забележително е, че полският, чешкият и унгарският министър-председател подадоха оставки дни или седмици след изпълнението на “историческата” задача за “завръщане към Европа”. Популистите националисти представят себе си като единствени защитници на националната идентичност и националния суверенитет срещу “външни заплахи”, както се изразява Качински. Той също никога не пропуска възможността да подчертае, че Полша е в ЕС само, за да защитава своите легитимни интереси. ЕС е идеална мишена, понеже като либерален, наднационален проект на елитите въплъщава повечето от гореспоменатите тревоги накуп. Така че предположението, че присъединяването към ЕС стабилизира политическата система на новите демокрации изглежда работи най-ефективно в предприсъединителната фаза. След присъединяването към ЕС сякаш най-често се заема позата “сега ще им покажем кои сме всъщност”. В някои случаи може да се усети странно удовлетворение от присъединяването, използвано, за да се противопоставим на онези, които в продължение на половин век са градили Европа без нас, говорейки за нея (или от нейно име), без да ни взимат предвид. Уморени от положението си на ученици спрямо Европа, популистите националисти изглежда са копнеели най-сетне да разкрият тази Европа, която са си представяли (една “Европа на суверенните национални държави”, една “християнска Европа”, противопоставена на материалистичната, декадентска, пермисивна, наднационална Европа).

Това повдига няколко въпроса що се отнася до ефекта от популистката реакция срещу самия ЕС. Първото и най-очевидно следствие е, че тя никак няма да помогне да се промотира по-нататъшното разширяване на ЕС, което не е особено популярно в днешно време, особено сред страните основателки. Не можеш през ден да представяш ЕС като заплаха (както правят Качински или Клаус) и в същото време да изискваш придобивките от членството да бъдат разширявани все по на изток до дълъг списък от кандидати, начело с Украйна. Не можеш, както направи румънският президент, да заявиш, че твой пръв приоритет е “стратегическата ос” Вашингтон-Лондон-Букурещ и да претендираш (дори преди още да си се присъединил към ЕС), че Молдова и черноморските страни трябва да станат членки.

Второто следствие е не заплахата от разпадане, а постепенното ерозиране на политическата спойка в ЕС. Онова, което източноевропейските популисти не оценяват напълно, е че големите придобивки от членството, които получават техните страни (и ще получават според новия бюджет за 2007-2013 г.) зависи от съществуването на политическа спойка. Ако преобладават популистите, обсебени единствено от защитата на “националните интереси”, те могат да отслабят волята да се разработват общи политики и да подхранят ренационализация, която именно не би била от “национален интерес” за новите страни членки.

Съществуват поне две основни причини, поради които ситуацията може да се сметне за “отчайваща, но не сериозна”, т.е. поради които ЕС може да свикне да съжителства с популистите. Едната е, че популизмът се появява на цикли. Популистите идват на власт, яхнали антикорупционната вълна, за да “почистят къщата”, но щом самите те станат част от къщата, се оказва, че и тях свързват с практиките, които са отхвърляли. Тогава отстъпателната позиция има тенденцията да се превръща в клиентелизъм и поглъщане на държавата от управляващите партии (което наблюдаваме в Полша) вместо в стремеж към радикализация.

През последното десетилетие евроконсенсусът често е обвиняван, че изпразва от съдържание политическата борба в страните кандидат-членки и така допринася за завръщането на популизма, използващ Европа за изкупителна жертва. Но ЕС може да играе и ролята на бариера пред популистите. Поне такъв е опитът с популизма в ЕС преди разширяването му на Изток. Най-големият тест беше Австрия след 2000 г.: остракизмът показа ограниченията си, поглъщането се оказа по-ефективно. В края на краищата, популистите националисти се присъединиха към правителствените коалиции (но след това ги напуснаха) в Италия, Холандия и Дания. Урокът за новодошлите би могъл да бъде, че популизмът може да ерозира или да изчезне благодарение на ограниченията на ЕС. С други думи, националистическият популизъм е трансевропейски феномен, но за разлика от този през 30-те години на ХХ в., не гледа на себе си като на алтернатива на демокрацията и оперира в контекста на Европейския съюз. Преждевременната криза на демократичното представителство в новите страни-членки се разсейва поради своето банализиране и ограниченията на европейската рамка. Популизмът е последният тест за много по-оспорвания “капацитет за поглъщане” на ЕС.

Published 20 November 2007
Original in English
Translated by Рада Цанева
First published by Critique & Humanism 23 (2007) (Bulgarian version), Transit 33 (2007) (German version)

Contributed by Critique & Humanism © Жак Рупник / Critique & Humanism / Eurozine

PDF/PRINT

Read in: EN / DE / BG

Published in

Discussion