ВЪРХУ УЧЕНИЕТО НА НИЦШЕ ЗА СЕБЕНАДМОГВАНЕТО

On Nietzsche's teaching of self-overcoming

Най-висшият етап на самоусъвършенстване се достига, когато честността към самия себе си се превърне във водещо начало – глас, – благодарение на който разумът се придържа към самия себе си непрекъснато и с лекота. Учението на Ницше е най-полезно именно на този стадий от процеса на сeбе-преобразяване. Техниките, които препоръчва и самият практикува, са най-ефективни за разрушаване на механизмите, пораждащи илюзията за неизменна идентичност. От неговите произведения и жизнения му опит могат да се извлекат пет различни техники: 1) култивиране на самотата; 2) овладяване на диалектиката между самота и приятелство; 3) агресивен стил на писане; 4) разумно хранене и 5) оттегляне от политиката.

1) Самота

Началото на Ницшевата, без съмнение деструктивна, работа по себе-преобразяване се състои в преустановяване на действията, насърчаващи по някакъв начин аза. То, на свой ред, е основа за абсолютно приемане на това, в което азът се е превърнал: той оставя самия себе си просто да бъде. Но чистотата на взора и слуха, резултат от подобно приемане на самия себе си, не може да бъде постигната посредством взаимодействие с други “осакатени” азове, които постоянно ще интензифицират процеса на личен разпад. Общество, в което доминира робският морал, може единствено да укрепва все повече подобни ценности, свойствени на конкретния аз. Следователно изисква се оттегляне в самота. Тя помага за осъзнаването на собствените ни ограничения и на начините за справяне с тях. Самотата разбужда съзнанието за онези жизнени възможности, които реално присъстват.

2) Приятелство в самота

Но самопознанието и по-високата степен на осъзнатост, постигнати в самота, трябва да бъдат подложени на проверка в присъствието на други, които също търсят път отвъд робския тип мисловност. Това поражда стремежа към приятелство със сходно мислещи индивиди – равни или по-висши. И самотата, и приятелството от такъв тип са техники, характерни за древните философски школи като Градината на Епикур, Академията, както и по-късно – в християнското монашество. В тях самонаблюдението ефективно се комбинира с разкриването на аза пред другия в конфесионалната общност. Ницше не е разполагал с подобен контекст, но пък самотата и приятелството са му били добре познати. Затова той изобретява диалектическа техника, при която оттеглянето в самота се редува с встъпване в приятелство. Самотата позволява на аза да трансформира завистта и желанието си за мъст, насочени към собствения живот, в добродетелна завист. Едно истинско приятелство с равен или с по-висш партньор, може да накара аза да осъзнае негативната завист чрез усилието за себенадмогване, подпомогнато от желанието да надмине равния нему приятел или пък да стане подобен на по-висшия. В подобно приятелство тесногръдият егоизъм може да бъде преодолян благодарение на току-що дочутия глас на съвестта, издигащ се от досега несъзнати дълбини. Това биване-заедно разкрива истинните измерения на съществуването и присъщите му граници. Съзидателното съперничество между приятели връща завистта към началото й – желанието на аза за себенадмогване. Този стремеж от страна на раздвоения аз е блокирано в напрежението между жаждата за повече сила и стремежа към собствената смърт. Но съзидателното съперничество позволява на аза да разбере, че предходната илюзия за его е само маска. Той я разбира като маска и започва да осъзнава свободата да носи различни маски. Още повече, в подобни отношения на приятелство, участващите получават възможността да надяват различни маски и да експериментират с тях. Когато приятелството бива стимулирано от такова съзидателно (“миметично”) съперничество, то неизменно довежда до участие в подобно експериментиране.

Предложеният от Ницше модел на “истинско” приятелство е твърде различен от Аристотеловия. Според Аристотел то е възможно единствено между “добри” хора. Но Ницше не би могъл да разчита на никакви предварително налични понятия за “доброта”. Да бъдеш “добър човек”, за него, би могло да бъде само резултат от себенадмогване, но не и предусловие. В този смисъл в един несигурен културен контекст, в който стремежът към доброто е забравен, Ницше се обръща към нов модел на приятелството – такъв, който може да отново да разпали желанието за търсене на личното добро чрез отношението на миметично съперничество. Онези, което встъпват в подобни отношения, водени от този мотив, знаят, че не притежават изначално някакво изчистено понятие за собствено добро, а трябва да го търсят чрез дух на откритост. Те съзнават, че влизат в съприкосновение със самите себе си едновременно чрез отношенията на приятелство и на враждебност. Тази диалектика вътре в самия аз е изворът на съзидателното съперничество. Отношенията на приятелство със самия себе си са условие за възможност на приятелството с другия, а отношенията на враждебност към самия себе си се изместват към миметирания друг под формата на съперничество. Този втори тип диалектика, вече по отношение на другия, подхранва стремежа към доброто под формата на просветен egoismе a deux, който, в същото време, насочва вниманието към самия себе си.

Ницше съвсем съзнателно защитава диалектиката на приятелство и враждебност, винаги присъстваща скрито в приятелските отношения. Той я нарича патос на дистанцията. Според него този “патос” съществува изначално вътре във всеки аз, но се нуждае от прителството за своята екстернализация. Произлизащото оттук съзидателно съперничество се характеризира с редуване на близост и отдръпване. Пътуването на Заратустра представлява удивителен пример именно за приключенията на близостта и отстоянието. Той се изкачва и слиза от върха на своята планина: напуска, но и винаги се завръща при своите приятели. На върха на планината Заратустра обновява своята мъдрост и осмисля маските, които е носил в тяхно присъствие. След това изработва нови, които ще изпробва в новите игри с тях. Той страда в самотата си, защото е далеч от тях; но когато е с тях, също страда – поради недостатъчността, присъща на всички приятелства. Така Заратустра открива, че всяко отношение от този тип съдържа елемент на враждебност, осъзнава, че търсенето на доброто е безкрайно и че себенадмогването е процес, който никога не приключва. Независимо от това колко силно презира подлостта и глупостта у самия себе си и у другите, той знае, че няма последно убежище: нито в самотата, нито в приятелството. Именно това е истинският смисъл на диалектиката им: трагичната игра на другия в аза и аза в другия, играта на миметично съперничество.

Писането като вид война

Третата техника за самотрансформация, която Ницше предлага, служи на деструктивната цел за демаскиране на различните модерни форми на инстинкта за смърт и илюзията за аз, върху която се основават. Това обяснява неговия войнстващ стил на писане, който сякаш постоянно е в атака и никога в отстъпление. Екстернализирайки външния наблюдател, писането позволява да се удържи току-що придобитото себеразбиране. В текстовете на Ницше то играе именно тази роля. Но има и допълнителната функция постоянно да указва на неговия собствен аз. (“От всички текстове обичам само онези, които са писани с кръв. Пишете с кръв: и ще откриете, че кръвта е дух”.) В този смисъл, всичко, което Ницше пише с цел публикуване, може да се разглежда като автобиография. Никакъв друг стил на писане не би могъл да участва в борбата му за саморазкриване. (“Сега съм пъргав, сега летя, сега виждам себе си под себе си, сега Бог танцува в мен”.) И доколкото процесът на себенадмогване никога не привършва, самите текстове също по необходимост са отворени и не притежават доктринална завършеност. Те са по-скоро покана към читателите да се впуснат в дирене на собствената си себетрансформация. Например, в Тъй рече Заратустра той съветва своите последователи “тръгнете сами по пътя си…,[З]ле се отплаща човек на своя учител, ако цял живот остане само ученик” (“За добродетелта, която дарява”). И добавя: “Сега ви повелявам да изгубите мене и да намерите себе си и едва когато се отречете всички от мене, аз ще се върна отново при вас”1.

Кореспонденцията на Ницше предлага по-осезаем израз на този патос на дистанцията. Тя представлява дневник на миметичното съперничество, архив на неговото собствено израстване чрез вписването на новите азове в стари приятелства.

Вие сте това, което ядете

През целият си живот Ницше внимателно е подбирал храната си и което е още по-важно – четивата си. Също така, той редовно предприема самотни разходки, защото вярва, че свежият въздух подхранва свежите идеи. Обаче, според него, един и същи тип хранене не е подходящ за всички: всеки трябва сам да прецени от какъв тип хранене се нуждае.

Една от основните грижи на Ницше е как практиките, свързани с храненето, могат да съдействат или да затруднят процеса на духовно обновление. Той е мразел врявата и е презирал онези, които са в състояние да възприемат само това, което е недодялано и гръмогласно. (“Истина, която прониква само през нежен слух, той нарича лъжа и нищо. Наистина той вярва само в Богове, които вдигат страшен шум в света”) и добавя по-късно в Тъй рече Заратустра: “Най-великите събития не са най-шумните ни часове, а най-тихите”. По тази причина осъжда безразборната консумация, водена от ненаситна “воля за истина”: четенето на голямо количество посредствена литаретура прекалено бързо, означава, че тя остава неусвоена и следователно без отношение към задачата с внимание да измайсториш собствения си аз. Според Ницше всичко погълнато трябва да бъде усвоено, да бъде “превърнато в нещо свое”, преди да може да послужи като истинска храна.

Антиполитическа политика

Държавата, според Ницше, е институция, доминирана от самоотричащите се ценности на пазара. Тя представлява мощен механизъм, съхраняващ робския морал, доколкото внушава на роба илюзията за власт: отстъпва му контрола върху дребните неща, като в същото време му го отнема по отношение на собствената му съдба. Затова онези, които търсят пътя към самоусъвършенстването, не трябва да се въвличат в политиката. И все пак учението на Ницше съдържа дълбок политически мотив: целта му е да моделира бъдещето на човечеството. И в този процес именно самоусъвършенстването има централна роля. Въпросът е: как да съгласуваме етическия активизъм с отказа от политически? Отговорът на Ницше е, че все още има пролуки както в тъкънта на пазарното пространство, така и в полето на политическата власт. Все още съществува пустота, в която свободните духове могат да се движат. Но трябва да сме бдителни, за да избегнем директния контакт със съперничащите си за икономическа и политическа власт, независимо дали са “управляващи” или “управлявани”. Казаното дотук означава, че единствената жизнеспособна политика в ницшеански контекст е политиката на себенадмогването. Но това изисква търпение, нагласата “остави го да бъде”. Ние може би нямаме контрол върху “шумните” събития в историята, но както Ницше казва, “Най-тихите думи са тези, които докарват буря. Мисли, които долитат с крачка на гълъб, управляват света” (Тъй рече Заратустра, Най-тихият час, с. 161).

Четейки Ницше върху “измайсторяването на аза”, си припомняме за последната голяма творба на Фуко История на сексуалността. В нея той не се спира на възгледите на Ницше по този въпрос. Акцентът е върху античните практики, свързани с трансформацията на аза – особено тези на стоиците. Известно е, че Ницше интензивно се е занимавал с Древна Гърция. Раждането на трагедията оставя впечатлението, че основна негова грижа е бил по-скоро екстатичният, отколкото умереният начин на живот. Но както опитах да покажа тук, Ницшевият проект на себенадмогването изисква и двете.

Ницше, Фр. 1990. Тъй рече Зратустра. Книга за всички и никого. Изд. "Христо Ботев", София. Превод: Жана Николова-Гълъбова, с. 94. (бел. прев.)

Published 30 June 2008
Original in English
Translated by Ina Dimitrova
First published by Critique and Humanism 25 (2008) (Bulgarian version), Kritika & Kontext 35 (2007) (Slovakian and English versions)

Contributed by Critique & Humanism © Horst Hutter / Critique & Humanism / Eurozine

PDF/PRINT

Read in: EN / BG / SK

Published in

Discussion