"Един призрак броди по света – призракът на популизма. Преди десетилетие, когато новите нации придобиха независимост, централният въпрос беше колко от тях ще поемат по пътя на комунизма? Днес този въпрос, така актуален тогава, звучи леко демоде. Ако управниците на новите държави са склонни изобщо да възприемат някаква идеология, то тя би имала популистки характер." Такова е заключението на Чита Йонеску и Ърнест Гелнър точно преди четиридесет години. Достатъчно дълъг период от време "популизмът" първо да изчезне, а после да се завърне като основен играч в глобалната политика. И днес отново, също както тогава, не може да има съмнение относно важността на популизма. Но и днес, също както тогава, никой не е напълно сигурен какво точно представлява той. Има ли един конкретен феномен, който да отговаря на това конкретно наименование?

През последният половин век "популизъм" беше предпочитан термин, с който да се опишат т.нар. "народники" в Русия през ХІХ в., а по-късно основно понятие, с което да се улови трудно определимия характер на политическите режими в управляваните от харизматични лидери държави от Третия свят. "Популизмът" стана любимо понятие и за описание на латиноамериканската политика през 60-те и 70-те години. При все това тази трансформация в употребата на понятието всъщност затвърдява твърдението на Айзая Бърлин, че това понятие демонстрира синдрома на Пепеляшка – имаме обувка с формата на популизъм, но не и крак, на който тя да пасне.

По отношение на съвременната употреба на термина поразително е почти немислимото разнообразие от политики и актьори, които той се очаква да обхване. Не е ли насилие спрямо здравия разум да се опитваме да поставяме под един знаменател левичарската "Боливарска революция" на Чавес и идеологията и политиката на настоящото антикомунистическо правителство на Полша? И не е ли прекалено подвеждащо да определяме като популистки едновременно правителството на Берлускони, което доскоро управляваше Италия, и настоящия режим в Иран? И все пак не е напълно лишено от основания настояването на някои коментатори и политически теоретици, че терминът "популизъм" би могъл да се използва като общо родово име за всички тези твърде различни помежду си политически играчи. Само едно толкова мъгляво и зле дефинирано понятие, каквото е "популизмът", би ни позволило да проумеем и да обясним радикалната трансформация в политиката, която е в ход на много места по света. Неясното и зле дефинирано понятие "популизъм" ни позволява да уловим характера на днешните предизвикателства пред либералната демокрация по-добре отколкото би ни позволило някое от добре дефинираните понятия, които понастоящем са в широка употреба. Тези предизвикателства не са следствие от възхода на антидемократични и авторитарни алтернативи, а произтичат от опасни мутации вътре в самите либерални демокрации.

Очевидно е, че новият популизъм е загубил смисъла на идеология или на изразител на аграрен радикализъм, каквото е първоначалното значение на понятието. Освен това понятието "популизъм" е прекалено рехаво и еклектично, за да претендира да бъде идеология от порядъка на либерализма, социализма или консерватизма. Но растящият интерес към популизма отразява водещата тенденция в модерния политически свят – възходът на демократичния илиберализъм.

Именно възходът на демократичния илиберализъм е основната ни загриженост, когато обсъждаме умножаването на популистките революции в Латинска Америка, политическия смут в Централна Европа или пък политическата логика зад негативния вот във Франция и в Холандия на референдума за конституцията на ЕС. Новият популизъм не отправя предизвикателство към демокрацията в качеството й на система, основаваща се на свободни избори или на управление на мнозинството. За разлика от екстремистките партии през 30-те години на ХХ в. (фашисти, комунисти) новите популисти не се стремят към забрана на изборите или към установяване на диктатура. Новите популисти всъщност харесват изборите, а за съжаление често ги и печелят. Това, на което всъщност се противопоставят, е представителният характер на модерните демокрации, защитата на правата на малцинствата и не на последно място ограниченията върху народния суверенитет, отличителна черта на процеса на глобализация.

Когато обсъждаме възхода на популизма днес, това, което имаме предвид, всъщност е започналата след края на Студената война ерозия на либералния консенсус, както и нарастващите напрежения между демократичния мажоритаризъм и либералния конституционализъм - двата основни елемента на либералните демократични режими. Възходът на популизма е индикация, че либералните решения в областта на политиката, икономиката и културата губят все повече своята привлекателност, докато политиките на изключване печелят все по-голяма популярност.

Популистката ситуация

Би било сериозна интелектуална грешка да разглеждаме възхода на популистките партии като победа на антидемократични нагласи и позиции. В действителност възходът на популистките партии и настроения е страничен продукт на глобалната вълна на демократизация, на която бяхме свидетели през 90-те години, продължили сякаш повече от десетилетие. Резултатите от световното проучване на общественото мнение, извършено от Галъп Интернешънъл, "Гласът на народа 2006", сочат, че 79% от хората по света смятат, че демокрацията е най-добрата съществуваща форма на управление, но в същото време, когато въпросът опира до управлението на собствените им страни, едва една трета от анкетираните смята, че гласът на народа бива чут. И именно защото съвременните популисти не могат да бъдат охарактеризирани като антидемократични, либералите изглеждат така смълчани и объркани в своята реакция спрямо популисткото предизвикателство.

В съвременните медийни дебати терминът "популизъм" се използва най-вече, за да обозначи емоционален, опростенчески и манипулативен дискурс, насочен към "изконните чувства" на народа, или пък за да опише опортюнистки политики, стремящи се да "купят" подкрепата на народа. Но забранява ли демократичната политика апелирането към страстите на народа? И кой решава кои политики са "популистки" и кои са "нормални"? Както отбелязва Ралф Дарендорф "това, което е популизъм за едни, за други е демокрация и обратното". И освен ако не прибегнем до брехтиански жест и анулираме народа, популизмът е и ще продължава да бъде част от нашия политически пейзаж.

Отправената от популизма заплаха не се изразява във възхода на политически партии и движения, които се позовават на "народа" срещу неговите евентуални представители и поставят под съмнение установените политически партии, интереси и ценности. Популизмът не заслужава чак такова внимание и като възможно обяснение на трансформацията на демократичната политическа система в Европа и на подмяната на партийната демокрация с "аудиторна демокрация". Като синоним на постмодерната политика и като опит за категоризация на новите центристи популизмът се отдръпва от политиката на класи и интереси. Същевременно упадъкът на идеологическата политика е новина с вчерашна дата.

Популистката заплаха идва от популизма като светоглед, който възприема обществото като изначално разделено на две хомогенни и антагонистични групи, "непоквареният народ" срещу "корумпирания елит", и отстоява позицията, че политиката трябва да бъде израз на всеобщата воля на народа и че социалната промяна е възможна само като радикална смяна на елита.

Дълбоката заплаха, която отправя популизмът, се изразява в едновременното възникване на две тенденции – възходът на популисткия мажоритаризъм и възходът на манипулативността на елитите. В този контекст революционният режим във Венецуела, който може да бъде перфектна илюстрация на тезата на Токвил за тиранията на мнозинството, и режимът в Москва, който се основава на антипопулистка манипулация, са просто две измерения на популистката ситуация. Революционерът-популист в Латинска Америка си поставя за цел да предотврати възможността корумпираното малцинство да се върне на власт. Ръководителите на суверенната демокрация в руски стил използват политическата система, за да предотвратят възможността опасното мнозинството да бъде представено във властта.

Централноевропейската дилема

Политическите дилеми, пред които е изправена Централна Европа днес, могат да се тълкуват като представителен пример за опасностите, породени от възхода на демократичния илиберализъм.

Формирането на широката популистка коалиция в Полша след изборите през септември-октомври 2005 г. беше първият предупредителен сигнал, че в централноевропейската политика се случва нещо странно и неочаквано. Този сигнал придоби особено тревожно звучене след 14 юли, когато Ярослав Качински – братът близнак на президента, Лех Качински, беше назначен за министър-председател на мястото на Казимеж Марцинкевич и наред с Роман Гертих (министър на образованието) увеличи броя на популистите в кабинета.

Изборите в Словакия на 17 юни 2006 г. и сформирането на ново правителство в Братислава беше поредната индикация, че това, което става в Полша, не е злощастна проява на полска ексцентричност, а ясна тенденция. Сформираният там кабинет – немислима и непоносима коалиция между умерените популисти на Роберт Фицо, крайните националисти на Ян Слота, и мечиаристите на бившия министър-председател Владимир Мечиар – е красноречив пример за новите тенденции в централноевропейската политика. По същество той е смесица от антилиберални и левичарски обещания, повечето от които така и остават неосъществени като политики, и консервативна културна програма, даваща израз на засилващите се настроения на несигурност и ксенофобия.

Не е трудно да се открият причините за изборните поражения на проевропейски ориентираните либерални реформатори – сред тях са високата безработица и увеличаващото се социално неравенство. По-трудно би било да се обясни защо популистките и профашистки движения са единствената налична алтернатива. Дали проблемът се корени в Централна Европа – или пък е заложен в самата демокрация?

Същият ден, когато Роберт Фицо сформира своето правителство, конституционният съд на Словакия обяви, че словашки гражданин е поискал съдът да анулира общите избори. Ищецът заявява, че републиката не е изпълнила задължението си да създаде "нормална" избирателна система и следователно е нарушила конституционното право на гражданите на мъдро управление. От гледна точка на ищеца избирателна система, която може да породи такава пъстра коалиция като словашкото правителство, не може да е "нормална".

Частният иск на словашкия тъжител не е лишен от основания. Правото на мъдро управление може да влезе в противоречие с правото на глас. Тази специфика на демокрацията винаги е пораждала безпокойство у либералите. Всъщност по-суеверните сред запознатите с творчеството на влиятелния през ХІХ в. Франсоа Гизо (1787-1874), биха могли да заподозрат, че той се е превъплътил в словашкия гражданин, изискващ намесата на конституционния съд.

Именно Гизо и неговите колеги, "доктринерите", влагат цялото си красноречие в обосноваването на тезата, че демокрацията и доброто управление са съвместими само при режим на ограничени избирателни права. Според тях истинският суверен не е народът, а разумът. Поради това гласуването трябва да се обсъжда на базата на способности, а не на права. През ХІХ в. "способността" се обвързва с имущество или с образование; правото на глас може да бъде поверено само на онези, които имат подходящо образование или достатъчно имущество. Понастоящем никой не се изказва открито в полза на ограничаването на избирателните права, но един уважаван либерален професор в Полша наскоро предложи да се въведе тест за политическа зрялост и само след успешното му преминаване избирателите да получават правото да гласуват. В случая с пълновластната демокрация на Путин проектът не е да се ограничи броя на хората с избирателно право, а да се ограничат възможностите за избор. Политическите технолози в Кремъл ръководят политическа система, която практически изключва възможността нежелана партия или кандидат да спечели изборите.

Елити срещу народ

Най-успешната формулировка на парадокса на съвременната европейска политика предлага Стивън Холмс, професор по право в Нюйоркския Университет, който отбелязва, че решаващият въпрос е "Как е възможно да има елити, които са легитимни едновременно глобално и локално?". На този въпрос европейската политика не успява да намери отговор. Затова еврооптимизмът днес изисква голям кураж и въображение, особено като се има предвид случилото се в Полша и Словакия.

Звучи извратено, но е вярно – в нашата демократична епоха елитите в Европа тайно мечтаят за система, която ще лиши безотговорните гласоподаватели от възможността да нарушат правото на мъдро управление, и те са готови да използват Европейския съюз за осъществяването на тази своя мечта. В същото време повечето граждани са убедени, че макар и да имат правото да гласуват, нямат правото да влияят на взимането на решения, и затова се противопоставят на по-нататъшното разширяване на Европейския съюз.

В този смисъл Централна Европа днес е "малката Франция от 1847 г.", преди голямата вълна на национално-народната революция през 1848 г. През 2006 г. главните действащи лица в европейската политика са елитите, които бленуват за политически коректна форма на ограничени избирателни права, и народът, който е убеден, че вече живее в режим на ограничени избирателни права.

Новите популистки мнозинства не възприемат изборите като възможност да се решава измежду различни политически алтернативи, а като бунт срещу привилегированите малцинства – в случая с Централна Европа това са елитите и ромите като главния колективен "друг". В реториката на популистките партии между елитите и ромите няма съществени различия. И едните, и другите не са като нас; и двете групи крадат и грабят честното мнозинство; и едните, и други не плащат данъците, които дължат; и двете групи имат чужда подкрепа – и по-конкретно, подкрепата на Брюксел. Негативните настроения спрямо елитите, които бяха важен фактор в мотивацията на централноевропейските граждани да подкрепят членството на страните си в ЕС, в момента се обръщат срещу ЕС. Проучванията на общественото мнение показват, че по време на процеса на присъединяване преобладаващата част от обществеността е била склонна да приема Брюксел като съюзник в озаптяването на своите корумпирани елити, но сега, когато тези държави вече са в ЕС, мнозинството възприема Брюксел като съюзник на елитите в намирането на начин да избегнат демократичната отговорност.

Резултатът от всичко това е политика, при която популистите стават открито антилиберални, а елитите – тайно антидемократични. И това е реалната заплаха, която крие популизмът. В епохата на популизъм основният сблъсък в политиката не е между леви и десни, реформатори и консерватори; структурният сблъсък е между елити с нарастващи съмнения относно демокрацията и разгневено общество с изострящи се анти-либерални настроения. Политиките на антикорупция, антитероризъм и антиамериканизъм са три от проявленията на новата политика на популизъм.

Поразителното е, че между тези три дискурса, които формират глобалната политика днес, има плашещи сходства. И трите са "празни кутии", в които лесно могат да се вместят всякакви смътни страхове и цинично проектирани политически стратегии; всеки от тях е реакция спрямо разширяващата се бездна между елити и общественост и всеки от тях е симптоматичен за съществуването на политически свят, в който няма идеологическа алтернатива на демокрацията, но същевременно мнозина са изгубили вяра в нейните предимства.

Западната либерална демокрация предприе шумна рекламна кампания за анти-корупционната си политика в опит да канализира антиелитистките настроения в подкрепа на демокрацията и на икономическия либерализъм. Либералните демокрации се опитват да убедят народа, че единственият проблем са корумпираните правителства.

Що се отнася до антитерористичния дискурс примерът би бил Вашингтон, който позволи едно дискредитирано, но полезно правителство да заклейми своите вътрешни опоненти като "терористи" и да ограничи гражданските права в замяна на подкрепа за глобалната "война срещу терора".

Пример за употребата на антиамериканизма са корумпираните и незаконни правителства, които се опитва да придобият легитимност, убеждавайки разгневената общественост, че Съединените щати са виновни за всички злини както в собствените им страни, така и по света.

В политически контекст, в който структурният конфликт е между "елитите" и "народа" и в който "празнотата" на политическото послание не е пасив, а основен актив, либералната демокрация е изложена на опасност. Съвременното поколение европейски либерали са възпитани в политическата традиция, която погрешно (както от историческа, така и от теоретическа гледна точка) приема за даденост, че антилибералните партии са и антидемократични. Случаят вече не е такъв. Истинското предизвикателство пред либералната демокрация днес е възходът на демократичния илиберализъм. Либералите са обречени да водят война на два фронта – срещу популистите, но и срещу уплашените от демокрацията либерали.

Published 2007-11-20

Original in Bulgarian
Translation by Елица Станоева
First published in Critique & Humanism 23 (2007)

Contributed by Critique & Humanism
© Иван Кръстев/Critique & Humanism
© Eurozine