От публикуването на първата му книга Раждането на трагедията, работите на Ницше се превръщат в предмет на ожесточени дискусии. За сто години той получава своя заслужен дял почитатели и критици. Някои го приветстват като критик на декадентската цивилизация, други го отричат като безотговорен нихилист. През последните десетилетия обаче, предимно като реакция спрямо монументалното изследване, което Хайдегер му посвещава, вниманието се измества от това, което Ницше в действителност е казал, към скритите философски теми, които по всяка вероятност са го мотивирали или дори са смекчавали смисъла на думите му. Затова въпреки възможното обобщение, че през последните години тонът на коментарите върху Ницше като цяло е добронамерен, все още има и такива, които се противопоставят на опитите за "опитомяването" му. И ако искаме да научим нещо от Ницше днес, трябва да им обърнем внимание, дори и да не ги приемаме изцяло. Повечето от участниците в този брой като цяло се отнасят позитивно към възгледите на Ницше; някои го критикуват, макар и имплицитно. В този смисъл, за да посочим залога в творчеството му, ще бъде полезно да разгледаме някои от най-сериозните възражения.

По въпроса за морала:

1) Според някои критици не е ясно какво разбира Ницше под "преоценка на всички ценности". Дали намерението му е да замени всички стари ценности с нови – питат те. И ако е така, какви ще са критериите, по които тези нови ценности ще се обявят за по-висши? На места Ницше изказва тезата, че животът ще осигури тези критерии. Но тогава въпросът е: "Какви са критериите, по които оценяваме самия живот?"

2) Предишната критика се отнася към "перспективизма" на Ницше (възгледът, че не съществува абсолютен стандарт, т.е. че всички преценки се правят от конкретни гледни точки). И най-често срещаното възражение е: "Защо тогава да взимаме неговата гледна точка насериозно?"

3) В комбинацията между неговите атаки към "състраданието" и "милостта" – две ключови понятия в юдео-християнския морал – и учението му за "волята за власт", някои от критиците му виждат опасен призив за незачитане на правото на щастие на другите.

По въпроса за политиката:

4) Някои от интерпретаторите на Ницше искат да запазят неговия "етически перфекционизъм", като в същото време рязко се противопоставят на това, което разглеждат като негов "политически перфекционизъм". Каквато и форма да приеме последният – твърдят те – той ще доведе до някаква разновидност на тоталитаризма, който напълно се е компрометирал през последния век. Възхищението на Ницше от хиндуисткия Закон на Ману (строгото разделение на касти) и защитата на идеята за "възпитание (breeding)" предизвикват най-острите критики към "политическата" му позиция.

5) Повечето читатели, дори онези, които са като цяло добронамерени към възгледите му, не приемат презрителното му отношение към демократичния тип управление. Според тях Ницше би могъл да стане автор на ефективна вътрешна критика на либералната демокрация, ако не бе останал в плен на някои несъстоятелни допускания по отношение на политиката.

6) Повечето учени не одобряват злоупотребата на нацистите с възгледите на Ницше. Но някои приемат – независимо от ожесточената му съпротива срещу антисемитизма, – че неговият езически елитизъм, критиката му на "упадъчната" култура и учението за Сръхчовека са изключително подходящи за целите на нацистите. Според тези изследователи, въпреки че Ницше е презирал антисемитизма и би презирал нацизма, до известна степен е отговорен за "злобупотребата" с възгледите му.

Всичко посочено дотук представлява сериозна критика. Най-малкото можем да видим колко опасни стават възгледите на Ницше в ръцете на онези, които не са подготвени да ги разберат. Но независимо от това, че част от коментарите и разсъжденията, които следват, предлагат отговори на току-що споменатите възражения, позволете ми да споделя защо според мен, въпреки всички критики, отправени към него, Ницшевото oeuvre^[1] може днес да служи като полезно ръководство:

Най-голямата опасност днес е всепроникващата власт на евтината популярна култура – с това би се съгласил и Ницше. Тя ни приканва да живеем сред измамни надежди и да мислим, че най-сериозните ни проблеми – състоянието на околната среда, ограничените ресурси, въоръжените конфликти – могат да бъдат разрешени с изтъркани морални и политически лозунги и методи. Ницше е гневен – такива трябва да бъдем и ние. И не толкова защото онези, притежаващи власт, правят погрешни избори, а защото липсват жизнеспособни алтернативи, които да можем да изберем. Ницше е отчаян – такива сме и ние – от бъдещето, което очаква човечеството. Но той никога не се предаде напълно – така трябва да постъпим и ние: можем да вярваме заедно с него, понякога и въпреки него, че новите начини на мислене – нови начини на биване – все още са открита възможност.

Списанието, което държите в ръцете си, е разделено на три части. В първата има множество цитати за Ницше от известни писатели и философи. Някои от тях представляват дълбоки прозрения за неговата философия. Други говорят повече за авторите им, отколкото за самия Ницше. Втората част съдържа поредица отговори на въпроси, изпратени от редакцията на Критика на специалисти в областта на философията и политическата теория. Третата се състои от четири статии, анализиращи различни аспекти на идеите на Ницше. Хорст Хътър се спира на различните методи, които Ницше използва в своя проект за "себенадмогване". Алан Шрифт изследва влиянието на Ницше върху постмодерното мислене, в частност върху Дерида по въпросите за "авторството" и "авторитета". Дьорд Татар предлага един поглед към учението за "вечното завръщане" като реакция спрямо "смъртта на Бог". Бела Егед реконструира политическите възгледи на Ницше и предлага една хипотеза как днес можем да актуализираме политиката, заложена в учението за "волята за власт".

• ^[1] оeuvre (фр.) – творчество – бел. ред.

Published 2008-08-06