Latest Articles


31.07.2014
Edith Ackermann, Urs Hirschberg

Talent, intuition, creativity

On the limits of digital technologies

Imagining and realizing novel ideas engages aspects of the mind, body and self that we barely control, says Edith Ackermann in interview. Learning, like the art of living itself, is about navigating uncertainties rather than controlling what we cannot predict. [ more ]

30.07.2014
Nikolay Nikolov

Without a façade to hide behind

23.07.2014
Eurozine Review

The world's echo system

23.07.2014
Ferry Biedermann, Nat Muller

No stone throwing in glass houses

23.07.2014
Farid Hafez

The Arab Spring and "Islam"

New Issues


30.07.2014

GAM | 10 (2014)

Intuition & the machine
29.07.2014

Esprit | 7/2014

29.07.2014

Osteuropa | 5-6/2014

Zerreißprobe. Die Ukraine: Konflikt, Krise, Krieg [Crucial test. Ukraine: Conflict, crisis, war]

Eurozine Review


23.07.2014
Eurozine Review

The world's echo system

In "ResetDOC", Seyla Benhabib critiques humanitarian reason; "Blфtter" reports on Europe's new refugee movement; "openDemocracy" expresses alarm at the expulsions of a predatory capitalism; "Springerin" looks at the Arab Spring's legacy in contemporary art; "Dщrive" sees through the technology-driven smart city hype; "Vikerkaar" visits the post-socialist bazaar; "Magyar Lettre" publishes an extract from Endre Kukorelly's memoir; in "Letras Libres", Margaret MacMillan sees parallels between 1914 and 2014; "L'Espill" looks at new forms of Spanish nationalism; "Fronesis" calls for a more radical discussion of crises; and "Schweizer Monat" talks to the lyricist Durs Grќnbein.

09.07.2014
Eurozine Review

Courage of thought vs technocracy

25.06.2014
Eurozine Review

Every camera a surveillance camera

11.06.2014
Eurozine Review

All about the beautiful game

28.05.2014
Eurozine Review

New fascisms coated with sugar



http://www.eurozine.com/articles/2011-05-02-newsitem-en.html
http://mitpress.mit.edu/0262025248
http://www.eurozine.com/about/who-we-are/contact.html
http://www.eurozine.com/articles/2009-12-02-newsitem-en.html

My Eurozine


If you want to be kept up to date, you can subscribe to Eurozine's rss-newsfeed or our Newsletter.

Articles
Share |


Мобилни идентичности? Мобилно гражданство?


В говоренето за новата мобилност има интелектуална мода. Подобна роля като че ли играеше постмодерното състояние на света през 70-80-те години и идентичността през 90-те. Днес това е темата за потоците, за диалектиката "мобилност – закотвеност"[1] (Urry, 2003). Като казвам мода, съвсем не искам да подценя явлението. Това, че изведнъж всички от Токио до Лос Анжелис и обратно почват да говорят за нещо, не може да е просто резултат от политиката на финансиращи институции и ключови думи, нито на индивидуалното желание на автора да бъде интересен.

Diagnosing the present



"Diagnosing the present", a translation project between Eurozine partner journals Critique & Humanism (Bulgaria), Kulturos barai (Lithuania), and Kritika&Kontext (Slovakia) and supported by the Next Page Foundation, aims to add to an understanding of cultural, political, and intellectual life in contemporary eastern central Europe. [ more ]

Ivaylo Ditchev
Mobile citizenship?
Skaidra Trilupaityte
Global museums in the twenty-first century
Almantas Samalavicius
An amorphous society
Tomas Kavaliauskas
The non-efficient citizen
Rasa Balockaite
Between mimesis and non-existence
Ivan Krastev
The populist moment
Antony Todorov
National populism versus democracy
Svetoslav Malinov
Radical demophilia
Milla Mineva
Made in Bulgaria. The national as advertising repertoire
Roundtable with contemporary philosophers
What does Nietzsche mean to philosophers today?
Alan D. Schrift
Questioning authority
Bщla Egyed
Nietzsche's anti-democratic liberalism
Gyіrgy Tatar
The heaviest burden
Horst Hutter
Soul craft
За мен в тези три моди има нещо много общо: те са симптом на кризата на класическото модерно национално гражданство и търсенето на нещо отвъд. Постмодерната мисъл естетизира тази криза, играе с еклектизма й, извлича хедонистки следствия от рухването на моралния ред. Идентичностната проблематика, изострена в нашия край на света от югославските войни, опитва да преинтепретира социалния ред през културни модели, традиции, та дори съдържания, да пренася върху общностите функциите на разклатените модерни институции. Накрая, тематиката на потоците бележи момента на примирението с това, че териториалният свят никога вече да бъде същият и търси нови форми на демокрация. Когато се обърна назад и видя, че през 80-те бях фасциниран от постмодерното състояние, през 90-те се опитвах да разбера идентичността, а днес все по-често употребявам думата "потоци". Може да звучи като оправдание, но днес ми се струва, че това е развитие на една и съща тема: търсенето на координатна система в един свят с раздвижили се граници.

Мобилността поражда амбивалентни реакции. От една страна, е крайният негативизъм към настъплението на неолиберализма, ако не направо – американския империализъм (да кажем, във френския Монд Дипломатик). От друга – еуфорията от свободата, от новите хоризонти, от ускоряването на историята, каквото често срещаме в британската социология (например в кръга около Джон Ъри). Като че ли дефицитът на европейско гражданство се запълва от дискурсивните инвестиции в траснационалните транспортни коридори; липсващите граждани са заместени от потоци и мрежи (Richardson, 2006: 69; Morley, Robins, 1995). За да не губим чувство за реалност, първо, трябва да анализираме новата констелация от права, която дава мобилното гражданство, и особено тяхното субективно възприемане и практикуване отвъд писаните норми и официалните документи. Такава беше задачата на изследването, което ще представя по-долу, проведено със студенти от магистърската програма по културна антропология през 2006 г.[2]

Количества. Първият шок за изследователя, който се захваща с новите български мигранти, е, че никой не знае точния им брой. Като пример Агенцията за българите в чужбина дава вилица от 300 000 до 900 000 "млади българи", живеещи в Европа и северна Америка[3]. Да оставим настрана странното игнориране на старите, временно пребиваващите, нелегалните или другите дестинации за емигриране. Как може държавна институция да прави приближение от половин милион? Същото е положението в общините – оценките за това колко души реално живеят в даденото населено място варират от едно до три, при това говорим за хора, чието професионално задължение е да преценяват за колко души трябва да се осигурява транспорт, вода и тъй нататък. Част от проблема е в двусмислените интереси на местните институции: когато става дума за искане на пари, те предпочитат да твърдят, че на дадена територия има повече жители, когато става дума за отчитане на това, което е направено, добре е да са по-малко.

Каква е числеността на плаващото население, ако използвам израза floating population, който обикновено се използва за Китай за определяне на населението, което се движи в търсене на работа, но не може или не иска да се установи окончателно? Социолозите го определят на повече от милион[4], т.е. 13%, което при средно 3% мигранти в световен мащаб[5] е внушителна цифра за страна като България.

Проблем поставя всеки опит за дефиниране на миграцията. Например временен мигрант ли е човек, който прекарва в чужбина десет години? Постоянен емигрант ли е онзи, който е оставил децата си в България? Субективното самоопределяне усложнява проблема още повече, тъй като човек обикновено самоопределя себе си според шансовете, които в момента вижда за себе си, т.е. скарва се с работодателя и вероятността за връщане изведнъж става по-реална. Поставям този проблем тук не просто като задължителния увод/извинение или упражнение по психология. Трудността да се говори за мигрантите е структурна: тя напомня донякъде принципа на неопределеността, въведен от Хайзенберг във физиката, според който не можем да знаем едновременно масата и скоростта на една елементарна частица.

В новата уредба на света, в който се пътува все по-лесно, чуждите имат все повече права, а културните различия са предвидени отнапред, така че да могат да се сглобяват и разглобяват все по-лесно, хоризонтът на заминаването става базово измерение на света. Разбира се, човек винаги е можел да замине и да си търси късмета другаде, и все пак това винаги е било въпрос на усилие – или е трябвало да воюва, или да се ожени, или някак да се постави под патронажа на местните. В света от последните няколко десетилетия сякаш усилието на това да останеш и усилието на това да заминеш започват да стават сравними. Ако останеш, трябва да се бориш за права, да упорстваш в това, което правиш; ако заминеш, можеш изведнъж да попаднеш на далеч по-добра възможност на необятния пазар на гражданства. На едната страна – старото териториално участие, на другата – "гласуването с краката", ако използвам ГДР-ейския израз от края на 80-те.[6] Измерението мобилност ще трябва очевидно все по-сериозно да се взима предвид в антропологията на гражданството.

Мигранти тук ще наричам скорошни емигранти, сезонни работници, нелегални. Дори и след като регулират положението си в страната домакин, те дълго пазят връзките си в България – не само емоционални, но адресна регистрация, недвижима собственост, професионални връзки, здравна осигуровка, а често са оставили там и част от семействата си (съпруг/а, децата). Очевидно тези белези работят на принципа на семейните прилики, без да могат да се сведат до общо правило. В изследването се съсредоточихме върху "ниските" мигранти, дефинирани като такива, които нямат предварителни знания, дипломи, контакти, вследствие на което зависят от посредници (приятели, съселяни, сънародници, съ-балканци, роднини и пр.). Те почти винаги губят от социалния си статус в процеса а миграция – инженерът става строител, учителката – болногледачка. Малцинството, което изключихме от изследването, "високите" мигранти, това бяха хората с признати дипломи, предварителни контакти, езикови познания. Времевата рамка също е от значение – наблюденията тук са валидни от падането на Берлинската стена до приемането на страната в ЕС, когато мобилността, разбира се, далеч няма да изчезне, но новите права на мигрантите ще променят картината.

И тъй, как изглежда идеал-типичната траектория на мигранта? Въз основа на нашите житейски разкази той преминава през четири периода:

Първо е мечтанието. На фона на общия негативизъм по отношение на бъдещето на страната, смътните образи на чужбината, пораждани от приятели или медийни слухове, създават едно усещане на идентификация с успелите, подобна на тази в лотарията (където видимо е изключението, невидимо – правилото). Наместо да калкулира рационално своите предимства и недостатъци, да планира преместването си и да строи една глобална екзистенциална стратегия, кандидат-емигрантът се люшка между надежда и отчаяние. В общия случай той няма никаква институционална подкрепа от страна на държавата и зависи от информации, събрани случайно, ако не и користно манипулирани от частни играчи, които печелят от трансфера на хора. Не срещнахме случай на човек, който предварително да се е постарал да научи езика на страната, където ще емигрира. Езиковата подготовка отнема години, а решението за заминаване според нашите разкази се взима в границите на месец.

Следва един период на невидимост. В общия случай мигрантът прекарва известно време в нелегалност или поне – на някаква форма на отклонение от правилата: не плаща данъци или осигуровки, представил е фалшива препоръка за работа, няма адресна регистрация. Но дори всичко да е изрядно, остава чувството на гузност, че нещо не си доразбрал, нещо не си изпълнил, че може да те изгонят. Това усещане за безправие, за второ качество гражданство е подсилено от факта, че на първо време мигрантът комуникира само с посредника си – онзи, който му е намерил работата, жилището, който превежда във взаимоотношенията с работодателя. Заплатите са ниски, работата временна и тежка, а 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица са лукс, за който не може и да се мечтае. Въпросът не е просто да се преживее, а да се спестят пари, а това става само с допълнително натоварване. Социалните или трудови права са за местните, не за новодошлите, които си навличат презрение със своето покорство и подриване на гражданските стандарти в страната-домакин, откъдето и антиимигрантските настроения[7].

После идва бавната, двусмислена интеграция. Минаването към този период не означава непременно уреждането на документите или натурализация. Става дума за придобиването на един минимум знания, умения и контакти, които позволяват да се уреждаш сам, включително, по думите на Бурдийо, способността да нарушаваш правилата по правило[8]. Заедно с това символичната рана от загубата на статут се трансформира в нарастваща омраза към приемната страна и идентичностно втвърдяване. Хоризонтът на завръщането "у дома" е психологическа защита от всички несгоди на емигрантския живот. Това не значи, че той/тя непременно се връща, а че никога не се ангажира докрай с местния живот, че винаги си оставя вратичка за отстъпление.

Накрая, "триумфалното" завръщане. За онези, които решат – или биват принудени да решат, – да се откажат и да си тръгнат, завръщането обикновено се преживява като поражение. Разбира се, парите са еднозначен мерител на успех, но с колкото и големи спестявания да се върнат, винаги остава усещането, че те са можели да бъдат и повече, а шокът от значително по-ниското заплащане у дома депресира. Завърналият се в родината е загубил време и прекъснал връзките си, което прави трудно бързото му реинтегриране, той/тя живее от икономиите си, които се топят. Една от честите компенсаторни реакции е показното потребление, имащо за цел да убеди околните, че е успял. Мъчително спестените пари в повечето случаи отиват за апартаменти и обзавеждане, рядко за започване на бизнес (почват бизнес онези, които от самото начало са имали подобен план). В много случаи реинтеграцията се оказва невъзможна и мигрантът заминава отново: подобно на чужденеца при Шютц, той/тя вече никога не може да се завърне у дома, защото е станал чужденец на самия себе си.

Нека сега добавя към тази типова мигрантнска траектория няколко качествени наблюдения, които да й придадат повече културна дълбочина.

Фортуна. Учудващо е мястото на случайността в житейските разкази. В известен смисъл самото дефиниране на изследвания вид мигранти като такива без предварителни знания, контакти и умения ни води към импровизация. И все пак когато в десетки разкази между решението (което най-често е предизвикано от уволнение) и самото заминаване има не повече от месец, започваш да се замисляш. Как е възможно човек да се реши да промени живота си така бързо, без подготовка, без каквато и да било сигурност? "Тръгнах с малко пари в джоба и телефонния номер на едно момче, син на братовчедка на баба ми, което не познавах", разказа една мигрантка в Италия. Или пък: "Това, което ме спаси, беше че се запознах в самия автобус с една жена, която се оказа жената на приятел на мъжа ми".

Както винаги, когато човешкото същество се чувства безпомощно, нараства ролята на чудесните съвпадения и необяснимите случайности. Спътникът, с когото сте се запознали току-що, ви предлага да ви приюти; минувачът, който ви вижда да седите отчаян/а на автогарата посред нощ, се оказва първият работодател. На няколко пъти се появи сходен разказ за двама приятели, от които единият се подготвял и проучвал страната с години, а другият – тръгнал просто така, за компания. И после, виж какво нещо е съдбата, този несериозният (който разказва) останал, а пък сериозният бил принуден посрамен да си замине. Въпросът не е тук да обследваме митологията на мигрантите, а да подчертаем усещането за неуправляемост на собствения живот, което именно поражда подобен тип митологично мислене.

Тук следва да отбележим и безвремието, в което попадат повечето мигранти от този тип. Работата, с която се захващат, в повечето случаи не е свързана с изграждане на кариера, нещо, което често контрастира с изходната нагласа на онези, които идват от по-високи социо-професионални групи: с работа на черно дори не се трупа стаж за пенсия. Емблематичен тук е случаят на фиктивния студент, който се презаписва в северно-европейски университет не за да учи, а за да работи като келнер, т.е. който не работи, за да учи, а (уж) учи, за да работи. Единственото, което надхвърля краткосрочната перспектива, са от една страна, парите, от друга – евентуалното регуларизиране на документите. Миграцията изявява и едно културно изток-западно разминаване в отношението към времето, свързано с възрастта. В България човек излиза от юношеството по-късно, за това пък работи до по-късно; обратно, в по-развитите капитализми трябва да се включиш в живота с летящ старт и при никакви обстоятелства да не допускаш "дупки" в CV-то си. Да живееш на запад с българска темпоралност, означава да се обречеш на неуспех. Изход – поне в полето на въображението – за мигрантите е хоризонтът на бягството. Какво ще правим, когато остареем и ни изгонят? Ще се върнем у дома!

Езикът. Трудно е да се надцени незнанието на чуждия език в живота на мигранта. Идващите от България очевидно нямат други сериозни културни проблеми в интеграцията си: религията не играе особена роля за тях, всекидневието им е построено в имитация на западни образци, мъжко-женските отношения не се различават драматично. Ето защо езикът придобива и такава тежест като културна граница.

Процентът на българите, които казват, че не знаят никакъв чужд език, се движи между 40 и 50%.[9] Разбира се, това още не значи, че някой социолог е изпитвал останалите 50-60% и може да удостовери, че те знаят – всеизвестно е плачевното състояние на езиковото обучение у нас. За огромна част от старото поколение, учило при социализма, чужд език е руският, който не върши работа в ЕС. От сметката трябва да се извади и около една десета граждани, за които такъв е турският или друг балкански език. Но има и едно структурно съображение, което рязко сваля процента на езиково компетентните: с изключение на няколкото елитарни езикови гимназии, езиците на основните страни на емиграция – Испания, Италия, Гърция – практически не се учат от младите българи. От това следва нещо просто, но страшно. В мнозинството случаи езикът се научава на място, в хода на едно мъчително, временно, маргинално съществуване.

Проблемът може да се илюстрира с едно съвсем конкретно наблюдение. Екипът ни беше учуден да научи, че когато в Италия наемат румънските гледачки на стари хора, техните заплати са със сто евро по-високи от тези на българките, което при една сума от ? 600-700 е чувствителна разлика. Зад културалистките обяснения и стереотипите, причината се оказа съвсем прагматична: румънките от самото начало разбират малко италиански поради близостта на романските езици, и разбира се, го научават много по-бързо, което ги прави, при равни други условия, по-добри гледачки. В интервюта със строители, работили в Испания, правени в град Рила, ни казаха, че когато човек научи езика и почне да се разбира сам с работодателя, заплатата му може да скочи с 50% поради "комисионната", прибирана дотогава от посредника.

Нашите сънародници в чужбина често взимат такси за това, че намират работа на новодошлите, понякога им преотдават под наем наетите от самите тях коптори[10], а неведнъж чухме разкази за това как новите биват обирани първата вечер "за добре дошли", което за хора, които носят всичките си пари у себе си, е доста неприятно. Оттук и крайно амбивалентното отношение към сънародниците – от една страна, "българска работа", "ние сме си такива, все гледаме да си направим гадно", от друга – "българинът си остава българин" и "кой друг да ти помогне".

Но ролята на посредниците не е само свързана с езика: основната им роля е да подпомагат заобикалянето на закона, те знаят вратичките и сивите му зони. Това е особено важно в южноевропейските дестинации, където никакъв документ, никаква препоръка не може да замести личния контакт и наемането винаги става "на око", т.е. някой някого завежда при шефа. По тази причина те обикновено са по-стари имигранти, минали през инициацията на полулегалното съществуване, например африканци или албанци в Италия, латиноамериканци в Испания, които предизвикват у нашите хора расистка идентичностна драма, подобна на онези "позиционни нещастия" (miseres de position), които констатира Бурдийо във френските предградия, при които човек измерва собственото си падение с аршина на собствените си стереотипи ("Това е дъното, да ме управляват някакви негри!") Другият феномен е появата на смътни регионални солидарности на балканска основа, където отдавна установени сърби, хървати или турци поемат нашите хора. За разлика от посредника-негър, фигурата на сърбина има определен емоционален заряд, той може да те експлоатира и повече, но пък е "от нашите". Странно беше това, че пост-социалистически солидарности (например с руснаци, поляци) излизаха по-рядко, може би заради различията в отношенията с ЕС, настанали между бившите страни от Източния блок след края на комунизма.

Втвърдяването на стереотипите. Известно е, че наместо да увеличава разбирането и толерантността, глобалното смешение множи границите и изостря конфликтите (Roth 2004). Няма културно взаимодействие, което да не се основава на стереотипи, самата същност на знака е такава, да вкарва безкрайното богатство на реалното в проста рамка, която ще разпознаваме отново и отново.

Втвърдяването, за което тук говоря, е резултат не просто от зачестилите физически срещи на хора от различни общности, а от това, че се разпада общото публично пространство, в което тези срещи се състоят – не само езикът, но и ценностният хоризонт, правилата, институционализираният израз на обществения интерес. Самото недоверие в институциите на мигрантите е показателно, в типичния случай те предпочитат да пращат парите си по непознати хора, отколкото с банков запис[11], което в последна сметка едва ли излиза по-евтино. Ето как третират мигрантите в южноевропейските страни: от една страна, ги преследват, от друга, ги толерират като важен ресурс на икономиката и дори периодически ги "амнистират", т.е. регуларизират. Това двойствено положение сваля както цената на работната сила, така и социалните стандарти на трудовото законодателство и създава покорство.

Другият ефект е изострянето на етническата борба. Тук употребявам "етнос" в смисъла на Фредрик Барт, който извърши коперникански поврат в мисленето на това понятие, показвайки, че не етно-идентичността поражда границите, а обратно, границите предизвикват преживявания за идентичност (Barth 1969, Госийо 2004). Тоест практиките на мобилност, среща със съперници и борба за ресурси се проецират върху екрана на въображението като представи за някакви дълбоки, съдържателни различия, което улягат в образи и разкази.[12] "Етническо" тук употребявам в този смисъл на празна от изначално съдържание фикция, породена от граници, сблъсъци, съперничества.

Интервютата с мигрантите са неизчерпаем извор на стереотипи, особено когато се говори с жени. Италианките са мързеливи, украинките са "готови на всичко, за да закръглят края на месеца", мъжете-англичани, както и във вицовете, са най-истинските кавалери, защото "винаги ви плащат сметката", а горките немци, виж, те са "най-лошите хора на земята". Ето как ги описа една млада жена, работила там като сервитьорка:

Дали немците наистина пърдят повече от българите? Може би етническата погнуса от чуждото тук става по-разбираема, ако се представим как се чувства момиче, отишло да работи, за да събере пари за следване и попаднало в долнопробна немска кръчма, значително под социокултурната си среда в България. Етническата омраза намалява там, където страната има либерално законодателство, което задава един хоризонт на равенство и съответно мигрантите по-лесно се интегрират. Така разбираме защо доскоро чуждите, екзотични, неразбираеми испанци се оказват "най-близките до нас", "южняци", "купонджии, хора на живота". Обратно, строгото законодателство на север бързо изтрива спомена за това, че българите бяха "прусаците на Балканите" във времето на съюзничествата с Германия.

Подобна теза за нагаждането на идентичностите към социалните практики подкрепя и една любопитна особеност на българите в емиграция: те често се представят за идващи от други, по-престижни страни, поради обстоятелството, че за България не се знае практически нищо (най-често етническата маска е на сърби, турци, руснаци). Една история, която чухме в няколко различни версии и която очевидно е градска легенда, най-добре илюстрира това:

Теле-семейството. Има и една друга граница, която либералната мисъл няма как да не положи пред свободния пазар на хора, пари и стоки: семейството. Със семейството си човек е свързан преди и отвъд свободното договаряне и в този смисъл то поставя сериозни проблеми пред глобалната мобилност.

Как си намират едновременно работа и мъжът и жената? Обикновено това не се случва и двойката прекарва седем, осем, десет години разделена, в очакване заминалият да се уреди и да вземе семейството си там. Междувременно към България пристигат сериозни суми, които, разбира се, варират според доходите, във всеки случай едно сто евро на месец се смята от всички за добра подкрепа. В някои случаи самото заминаване е част от кризата в семейството, в други се появяват паралелни връзки там.

Един неочакван детайл в житейските разкази се оказа относително високата възраст на емигриране. В групата, която дефинирахме като "ниски мигранти", непрекъснато попадахме на следния случай: човек се оженва, ражда дете и тогава тръгва, т.е. той тръгва между 30-тата и 40-тата година. Вероятното обяснение тук е споменатото удължено юношество в България: младите живеят безгрижно при родителите си до късно и едва женитбата ги сблъсква с трудностите на живота и ги кара да търсят чудодейни решения. Отключващите събития за заминаването, разбира се, действат в комбинация: раждаш и оставаш без работа (нещо доста вероятно в безотговорния дребен частен бизнес).

Що се отнася до децата, те, разбира се, са непосилно бреме за мигрантите, не са покрити от чуждата социална система в много отношения, а и правят мигрантите много по-уязвими за всякакъв вид административен контрол и полицейски проверки. Когато е заминала майката[13], детето остава с бабата, която по този начин не само си осигурява роля и внимание, но и финансова подкрепа за "дома, в който се гледа детето". Но тук не сме в старата практика на прибирането на сираче или осиновяването – майката непрестанно присъства в живота на детето си, това е една нова, глобална теле-майка, която всеки ден звъни по мобилния със специални евтини карти или, за по-оправните, направо се появява усмихната или разплакана по Skype-а, за да пита детето какво е закусило и дали си е направило домашните, кара му се, наказва го, обещава подаръци, т.е. участва активно във възпитанието му. Драмите, които настават, когато такива теле-деца най-после се съберат с теле-майките са покъртителни: очевидно технологията все още не може да замести присъствието, тя идеализира, превръща родителя във фантазъм, достоен за психоаналитичен анализ.

Всъщност децата са в основата на миграционната идеология: в разказите това, че ги оставят дълги години наред – често в най-трудния период от живота им – без родители, се представя като жертва "за тяхно добро". Причината – за да не им липсва нищо, за да им построят апартамент, за да ги "приберат" някой ден и тях в чужбината. Що се отнася до самите деца на мигранти, с които говорихме, у тях готовността за пътуване изглежда далеч по-слаба от родителските амбиции: миграцията е нещо тежко, плашещо, унизително, а на тях тук им е по-добре.

Разбира се, най-добрият начин да се интегрираш в чуждата среда е женитбата за местен. В нашите интервюта имаше само няколко подобни случаи, може би защото те така или иначе отпадат от българската общност, а и по самото определение на изследваната група: женят се другите, онези, които могат да общуват, които говорят езика, които имат приятели. Ендогамията на българите в чужбина – или може би по-общо, на емигрантските общности, защото те не са само български – е и до голяма степен причинена от нежеланието да се инвестира в общуване, да се дават пари за канене на гости, да се правят подаръци, да се следи културният живот на страната, та да имаш теми за разговор. Задавах на всички интервюирани в град Рила въпроса, дали са ходили на състезанието с бикове, с което е известен по света град Памплона, където всички те ходят. Отговорът беше – не, използвали празниците около него, за да си дойдат до България, понеже имало няколко дни отпуска. По-евтино е да пиеш бири, купени от гастронома на пейката, да празнуваш Нова година в квартирата. Проблемът е, че не само не научаваш езика, което тези хора съзнават, а че не си изграждаш мрежа, връзки, приятели, което разбират по-смътно.

Заключение: Двойният живот.

Картината, която ни разкри това изследване, беше доста смущаваща. Пред нас бяха хора, разделили живота си на две – тук работа до скъсване, пестене, унижение, там – почивка, харчене, важност. Вероятно подобно удивление е будело разделянето на работно и свободно време с появата на индустриалния капитализъм през ХІХ век. Днес това разделение е не само времево, но и географско: тук идваме да работим, там отиваме да харчим натрупаното. В определен смисъл обратното по посока, но същото по смисъл движение извършват туристите от богатите страни. Можем да го видим и другояче: ние там работим, близките ни тук харчат.

Една от очевидните причини за това е разликата в цените на труда и стоките: при една трета от средния брутен вътрешен продукт на Европейския съюз, всичко, спечелено в чужбина, изглежда два пъти повече, всичко изхарчено у дома – два пъти по-евтино.[14] Мигрантът изведнъж се оказва няколко пъти по-богат, или поне такова е усещането му (защото как фигурират в тази сметка само-експлоатацията, лишенията, безправието, съсипаният личен живот?). Разбира се, някаква ефективност тази форма на живот има, тя движи икономики, тя позволява на милиони да преживеят и се практикува от много десетилетия от италианци или португалци във Франция, от мексиканци в САЩ; преживяхме я и ние в Съветския блок със системата на жителството и подусловната миграция (Ditchev 2005), за да не се връщаме до стария колониализъм. В класическата модерност обаче миграциите имат посока, център и периферия, голямо и малко, ясен финал на усядането, натурализирането, добиването на всичките права на местен. Днешната постмодерна мобилност е непрекъснато колебание между двата полюса, като съвсем не е очевидно откъде се тръгва и накъде се отива. Студентът тук отива да бере портокали на село там, учителката – да гледа стари хора. Новата ризоматичност на пространството ще видите по разписанията на автобусите, които вече не тръгват от София, нито стигат до Рим, а свързват едно малко място непосредствено с друго.

Понятия. Една от посоките в осмислянето на новата мобилност може да бъде понятието за "диспозитив", използвано от Мишел Фуко в "Надзор и наказание" (1975). Тази дума във френския език значи не само техническа уредба, но и "разстановка" например на военни или полицейски части: основното в нея е връзката между дискурсивното и пространственото измерение на властта. Дисциплинарният диспозитив е в този смисъл хетерогенно образование, който отива отвъд "епистемето" от "Археология на знанието" (1966), надграждайки към него институции, архитектурни уредби, териториализация, таксиномии, законодателни мерки, научни теории, морални нагласи и т.н.

Диспозитивът на знание-власт няма трансцендентност, той е самата форма на социалните взаимодействия, което значи, че включва в себе си и власт и съпротива, казано и неказано, съзнание, и несъзнавано. Либералната уредба на модерността обаче едновременно с това предполага определена доза свобода, изразена във формулата на физиократите laissez-faire, което буквално означава "оставете нещата да се случват сами". За Фуко тази либералната свобода на движение е всъщност обратната страна на властовата разстановка. Оставените свободно да циркулират хора – в случая нашите мигранти – следват гънките на реалността, т.е. съобразяват се с пролуките, оставени от диспозитива, нещо повече, диспозитивът тъкмо така е и направен, да насочва освободените човешки потоци. (Foucault 2001: 50. виж също: Deleuze 1989, Blanchette 2006; за териториалността Sack 1986). Няма да бъда особено оригинален, ако кажа, че засилената, либерализирана мобилност днес върви успоредно с "борбата с терора" [15], най-видимата част на новия траснационален властови диспозитив. Новите потоци са "пуснати" да циркулират свободно около по новому затегнати линии, граници, уредби.

Тази друга страна на твърдото, на дисциплинарното Зигмунт Бауман мисли чрез понятието за "течна модерност". Това е свят, в който проблемите не се разрешават чрез битка и конфликт, а чрез "бягство, изплъзване, отпадане и избягване" (Bauman 1999 : 11). В него цари несигурност, радикална двусмисленост и непрекъснато самозаличаване на всички знания, всички предишни лоялности. Държавата и социалността изобщо са побегнали ("runaway", Giddens 1999).

Един стар антропологически инвариант във всички човешки култури е това, че властта е близо до хаоса, смъртта – тя заплашва да отключи силите на злото, ако не й се подчинят. В постнационалния свят власта заплашва със собственото си изчезване (не искате да работите? пренасям фабриката в Бангалор[16]). Само че тази практика на освобождаване от собствения си властови диспозитив, на отвързване на властта от пространствената й ситуираност и отговорностите пред управляваните от нея човешки общности[17] днес вече е възприета и от самите подчинени. Подобна стратегия на съпротива нарекох, следвайки Бауман, "втечнено гражданство" (Ditchev 2006), което трябва да се мисли между два полюса, нито един от тях стабилизиран, окончателен, ангажиращ пълно гражданските енергии, защото всеки проблем може да се реши с бягство и винаги има един хоризонт онова другаде, където мога да се върна или отида. Бягат едните, за да наказват и овладяват, бягат другите, за да се изплъзват и съпротивляват. Ако помислите, това е един чудесен начин за победа над смъртта, или поне над страха от нея: отказвам да се втвърдявам, да се чувствам обречен на тази земя под краката ми.


Литература
Aihwa Ong (1999). Flexible citizenship. The cultural logics of transnationality, Duke University Press, Duhram and London.
Alfred Schutz (2003). L'etranger; l'homme qui revient au pays, Allia, Paris.
Anthony Giddens (1999). Runaway World. How globalization is reshaping our lives. London and New York: Routledge.
Benedict Anderson (1992). Long-Distance Nationalism. World Capitalism and the Rise of Identity Politics, The Wertheim Lecture, Amsterdam: Centre for Asian studies
David Morley, Kevin Robins (1995). Spaces of identity: global media, electronic landscapes and cultural boundaries, London
Dorothy J. Solinger (1999). "China's Floating Population", in The paradox of China's post-Mao reforms, Merle Goldman, Roderick MacFarquhar (eds), Harvard edition, World.
Fredrik Barth ed., (1969). Ethnic groups and boundaries. The social organization of cultural difference, Universitetsforlaget, Oslo
Gilles Deleuze (1989). "Qu'est-ce qu'un dispositif?" In: Michel Foucault philosophe, Seuil, Paris, 185-195.
Ivaylo Ditchev (2005). Communist Urbanization and Conditional Citizenship, City, vol. 9, # 3
Ivaylo Ditchev (2006). Fluid citizenship. Utopia of Freedom or Reality of Submission?, Eurozine, www.eurozine.com
John Urry (2003). Global Complexity, Polity , Cambridge
Klaus Roth (2004). Kulturwissenschaften und Interkulturelle Kommunikation. Der Beitrag der Volkskunde zur Untersuchung interkultureller Interaktionen. St. Ingbert
Louis Philippe Blanchette. Muchel Foucault: genese du biopouvoir et dispositifs de securite, Lex Electronica vol. 11 n 2 (Fall 2006) www.lex-electronica.org
Michel Foucault (2001). Dits et ecrits II, Gallimard, Paris
Petya Kabakchieva (2006). Crossing Borders: Changing Roles, Changing Identities (Temporary Migration as a Form of Socio-Cultural Exchange in the Enlarged EU), Research paper CAS, Sofia.
Pierre Bourdieu, dir. (1993). La misere du monde, Seuil, Paris.
Rainer Baubock (1994). Transnational Citizenship. Membership and Rights in International Migration, Edward Elgar, Aldershot
Sack, R. (1986). Human territoriality. Its theory and history. Cambridge: Cambridge University Press.
Tim Richardson (2006). "Making European spaces – new corridors in Eastern Europe", in: Bittner, R., Wilfried Hachenbroich eds, Transit spaces, Jovis, Berlin (50-73)
Zygmunt Bauman (1999). Liquid Modernity, Polity press, Cambridge
Жан-Франсоа Госийо (2004). "Етнос и етничност: дефиниции, теории, апории", във: Власт и етнос на Балканите, ЛИК
Пиер Бурдийо (1993). "Кодификацията", в: Казани неща, София: Св Климент Охридски, 80-90.
Светла Костадинова, Институт за пазарна икономика (2005). "Българските емигранти – повече ползи, отколкото загуби за България", сп. Лидер, май ime.bg/uploads (посетен 01/03/2007)

 

  • [1] Най-яркият представител а тази линия е британският социолог John Urry (2000; 2003)
  • [2] Задачата беше събирането на житейски разкази, включено наблюдение през време на самото пътуване с автобус (Италия, Австрия, Германия и Франция), както и теренна работа в две от най-силно мигрантските населени места у нас: Дупница и Рила. Проектът е осъществен с подкрепата на Изследователския центъра по социални науки, на който благодаря. Участваха студентите Силвия Петрова, Десислава Колева, Ния Нейкова, Антон Георгиев и Деян Петров: един от мотивите в съставянето на екипа беше, че всички вече имахме някакъв емигрантски опит.
  • [3] Проектът "Завръщане у дома", Министерство на икономиката, проект "Българската мечта" и въпросната агенция. www.jobtiger.bg (посетен 17/02/2007).
  • [4] За всички съображение и трудности на подобна преценка виж Кабакчиева 2006.
  • [5] Според демографския отдел на ООН през 2002 г. 175 милиона души са живели извън страната, където са родени. www.theatlantic.com (посетен 01/03/2007).
  • [6] Това развитие се предхожда от вътрешната миграция на селския екзод, най-силен у нас между 50-те и 70-те години на ХХ век.
  • [7] Протекционистичната ксенофобия е по-характерна за левите; ксенофобията на десните обикновено има културни мотиви.
  • [8] "Ако трябва да се предложи една транскултурна дефиниция на съвършенството, бих казал, че това е фактът да знаеш да играеш с правилото до самите граници, да нарушаваш правилото по правило" (Бурдийо 1993: 82).
  • [9] Например в. "Дневник" от 22/02/2007 дава 41%, Дарик радио от 26 01 2007 – 44%.
  • [10] Най-колоритният случай беше един нашенец в "българското" предградие на Милано, който давал под наем стари, безстопанствени коли, зарязани край пътя, където да преспиват сънародниците му.
  • [11] В един разказ ни говореха за "сладките пари", които една жената пращала от Италия на семейството си във Владая. Мислехме, че става дума за метафора – оказа се, че парите пътуват скрити в бурканчета със захар, небрежно наредени сред другия багаж.
  • [12] Преди години наричах това изграждане на себе си по отношение и в борба с другия "игри на идентичност" (виж "Граници между мен и мен", Български писател, София, 1990).
  • [13] За разлика от традиционния гурбет на ХІХ век, новата миграция е все по-феминизирана: 60% от мобилните са жени, а при дестинации като Италия и Гърция – значително повече (Костадинова, 2005).
  • [14] Моля това мое любителско упражнение по макроикономика да се приеме като риторическа фигура.
  • [15] За да дам идея за произволния, т.е. властови характер на страха от това, което в Америка наричат терора, у нас – тероризма, ще се позова на Daily Mirror от август 2006, където ни представят шансът за умиране в Обединеното кралство: вероятността англичанинът да загуби живота си в пътнотранспортна катастрофа е 1/8 000; от хранително отравяне 1/300 000; от удавяне в банята 1/650 000; от падане от леглото си 1/8 000 000; и накрая от терористичен акт само 1/9 300 000. Представете си премиер, който обявява война на падането от леглата!
  • [16] Лайтмотивът на този нов свят е циничният афоризъм на британската икономистка Джоан Робинсън: "Има само едно нещо, което е по-лошо от това да ви експлоатират – да не ви експлоатират".
  • [17] Aihwa Ong говори за пластично гражданство (flexible citizenship), имайки предвид "стратегиите и целите на менажерите, технократите и мобилните професионалисти, които търсят начини едновременно да заобиколят различните режими на националните държави и да се облагодетелстват от тях" (Ong 1999: 112).


Published 2008-06-27


Original in Bulgarian
First published in Critique and Humanism 25 (2008)

Contributed by Critique & Humanism
© Ivaylo Ditchev/Critique & Humanism
© Eurozine
 

Eurozine BLOG

On the Eurozine BLOG you can follow and comment on all coverage of the Kyiv conference, "Ukraine: Thinking together", including daily updates from Eurozine editors.
CHeFred
Thinking in times of change

http://www.eurozine.com/blog/in-defence-of-freedom-of-expression/
There are both differences and similarities between the current events in Ukraine and the revolutions of 1989. In fact, the conference "Ukraine: Thinking Together" does have a predecessor: a meeting of eastern European intellectuals with their western counterparts that took place in Vienna in 1990. [more]

Focal points     click for more

Ukraine in focus

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/publicsphere.html
Ten years after the Orange Revolution, Ukraine is in the throes of yet another major struggle. Eurozine provides commentary on events as they unfold and further articles from the archive providing background to the situation in today's Ukraine. [more]

The ends of democracy

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/democracy.html
At a time when the global pull of democracy has never been stronger, the crisis of democracy has become acute. Eurozine has collected articles that make the problems of democracy so tangible that one starts to wonder if it has a future at all, as well as those that return to the very basis of the principle of democracy. [more]

Russia in global dialogue

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/eurocrisis.html
In the two decades after the end of the Cold War, intellectual interaction between Russia and Europe has intensified. It has not, however, prompted a common conversation. The focal point "Russia in global dialogue" seeks to fuel debate on democracy, society and the legacy of empire. [more]

The EU: Broken or just broke?

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/eurocrisis.html
Brought on by the global economic recession, the eurocrisis has been exacerbated by serious faults built into the monetary union. Contributors discuss whether the EU is not only broke, but also broken -- and if so, whether Europe's leaders are up to the task of fixing it. [more]

Time to Talk     click for more

Time to Talk, a network of European Houses of Debate, has partnered up with Eurozine to launch an online platform. Here you can watch video highlights from all TTT events, anytime, anywhere.
George Pagoulatos, Philippe Legrain
In the EU we (mis)trust: On the road to the EU elections

http://www.eurozine.com/timetotalk/in-the-eu-we-mistrust-on-the-road-to-the-eu-elections/
On 10 April, De Balie and the ECF jointly organized a public debate in Amsterdam entitled "In the EU we (mis)trust: On the road to the EU elections". Some of the questions raised: Which challenges does Europe face today? Which strategic choices need to be made? [more]

Support Eurozine     click for more

If you appreciate Eurozine's work and would like to support our contribution to the establishment of a European public sphere, see information about making a donation.

Vacancies at Eurozine     click for more

There are currently no positions available.

Editor's choice     click for more

William E Scheuerman
Civil disobedience for an age of total surveillance
The case of Edward Snowden

http://www.eurozine.com/articles/2014-04-18-scheuerman-en.html
Earlier civil disobedients hinted at our increasingly global condition. Snowden takes it as a given. But, writes William E. Scheuerman, in lieu of an independent global legal system in which Snowden could defend his legal claims, the Obama administration should treat him with clemency. [more]

Literature     click for more

Olga Tokarczuk
A finger pointing at the moon

http://www.eurozine.com/articles/2014-01-16-tokarczuk-en.html
Our language is our literary destiny, writes Olga Tokarczuk. And "minority" languages provide a special kind of sanctuary too, inaccessible to the rest of the world. But, there again, language is at its most powerful when it reaches beyond itself and starts to create an alternative world. [more]

Piotr Kiezun, Jaroslaw Kuisz
Literary perspectives special: Witold Gombrowicz

http://www.eurozine.com/articles/2013-08-16-kuisz-en.html
The recent publication of the private diary of Witold Gombrowicz provides unparalleled insight into the life of one of Poland's great twentieth-century novelists and dramatists. But this is not literature. Instead: here he is, completely naked. [more]

Literary perspectives
The re-transnationalization of literary criticism

http://www.eurozine.com/comp/literaryperspectives.html
Eurozine's series of essays aims to provide an overview of diverse literary landscapes in Europe. Covered so far: Croatia, Sweden, Austria, Estonia, Ukraine, Northern Ireland, Slovenia, the Netherlands and Hungary. [more]

Debate series     click for more

Europe talks to Europe

http://www.eurozine.com/comp/europetalkstoeurope.html
Nationalism in Belgium might be different from nationalism in Ukraine, but if we want to understand the current European crisis and how to overcome it we need to take both into account. The debate series "Europe talks to Europe" is an attempt to turn European intellectual debate into a two-way street. [more]

Conferences     click for more

Eurozine emerged from an informal network dating back to 1983. Since then, European cultural magazines have met annually in European cities to exchange ideas and experiences. Around 100 journals from almost every European country are now regularly involved in these meetings.
Making a difference. Opinion, debate and activism in the public sphere
The 25th European Meeting of Cultural Journals
Oslo, 29 November - 2 December 2013

http://www.eurozine.com/comp/oslo2013.html
Under the heading "Making a difference. Opinion, debate and activism in the public sphere", the 2013 Eurozine conference focused on cultural and intellectual debate and the production of the public sphere. [more]

Multimedia     click for more

http://www.eurozine.com/comp/multimedia.html
Multimedia section including videos of past Eurozine conferences in Vilnius (2009) and Sibiu (2007). [more]


powered by publick.net