Latest Articles


28.11.2014
J.A. Tillmann

Monuments and other media

Recent controversy surrounding Budapest's proposed "Monument of Occupation" leads Hungarian philosopher J.A. Tillmann to reflect on perceptions of space and time in central Europe. And the sinister convergence in how public space and national media are currently managed in Hungary. [ more ]

28.11.2014
Anna Wójcik

Culture challengers

24.11.2014
Bo Isenberg

Critique and crisis

21.11.2014
Carl Henrik Fredriksson

Vienna has fallen!

20.11.2014
Franco Berardi

Media activism revisited

New Issues


Eurozine Review


19.11.2014
Eurozine Review

Another music! Or no music at all!

"Dilema veche" says Romania's new president had better lead the country out of the swamp; "Krytyka" invests its hopes for Ukraine in a new generation; in "Vikerkaar", Rein Mќllerson says increasing western pressure on Russia is a mistake; "New Eastern Europe" takes stock of the Maidan one year on, and celebrates literary Krakow; "Blфtter" publishes Jaron Lanier's 2014 Peace Prize speech; "Polar" considers debt not a curse but a blessing; "Arena" notes how a feminist party has changed Swedish politics; "Dщrive" inspects the "safe city"; in "Kulturos barai", Sajay Samuel warns of the perils of checking your smartphone; and "Multitudes" scopes out the anthropo-scene.

29.10.2014
Eurozine Review

A centre receding

15.10.2014
Eurozine Review

This revolutionary moment

17.09.2014
Eurozine Review

Independence in an age of interdependence

03.09.2014
Eurozine Review

Was Crimea a preliminary exercise?



http://www.eurozine.com/articles/2011-05-02-newsitem-en.html
http://mitpress.mit.edu/0262025248
http://www.eurozine.com/about/who-we-are/contact.html
http://www.eurozine.com/articles/2009-12-02-newsitem-en.html

My Eurozine


If you want to be kept up to date, you can subscribe to Eurozine's rss-newsfeed or our Newsletter.

Articles
Share |


Какво е значението на Ницше за съвременните философи?


Diagnosing the present



"Diagnosing the present", a translation project between Eurozine partner journals Critique & Humanism (Bulgaria), Kulturos barai (Lithuania), and Kritika&Kontext (Slovakia) and supported by the Next Page Foundation, aims to add to an understanding of cultural, political, and intellectual life in contemporary eastern central Europe. [ more ]

Ivaylo Ditchev
Mobile citizenship?
Skaidra Trilupaityte
Global museums in the twenty-first century
Almantas Samalavicius
An amorphous society
Tomas Kavaliauskas
The non-efficient citizen
Rasa Balockaite
Between mimesis and non-existence
Ivan Krastev
The populist moment
Antony Todorov
National populism versus democracy
Svetoslav Malinov
Radical demophilia
Milla Mineva
Made in Bulgaria. The national as advertising repertoire
Roundtable with contemporary philosophers
What does Nietzsche mean to philosophers today?
Alan D. Schrift
Questioning authority
Bщla Egyed
Nietzsche's anti-democratic liberalism
Gyіrgy Tatar
The heaviest burden
Horst Hutter
Soul craft
Кои според вас са най-дръзките пасажи в морално и политическо отношение в творчеството на Ницше? Как ги интерпретирате? Мислите ли, че те изразяват неговата цялостна нагласа спрямо политиката и морала?

Ричард Рорти: Аз се чувствам засегнат най-вече от пасажите, в които Ницше изразява презрението си към слабите, и особено от онези, в които твърди, че в християнството има нещо сбъркано, тъй като е създадено от роби. Дори и да е така, на тези роби им е хрумнала чудесна идея, а именно че съвършената човешка общност е тази, в която любовта е единствен закон. Така и трябва. Този християнски идеал може да бъде разграничен от присъщия на аскетичното духовенство ресантимент, но Ницше никога не прави това разграничение.

Пол Патън: Някои от размислите по отношение на жените са сред най-обидните в Ницшевите творби. Според мен именно те показват до каква степен той е бил човек на своето време, неспособен да погледне отвъд съществуващите културни форми на полово различие на човечеството. Подобно на повечето мъже през XIX век, Ницше не успява да разграничи женския тип емоционалност, интелигентност и телесни качества от предпологаемата им "същностна" връзка с раждането на деца. Възгледът му за жената е показателен за отношението му към морала и политиката в смисъл, че те очевидно не хармонират с възможностите, които се откриват в историческата му концепция за човешката природа. Например понякога той признава, че обявените за природни качества на жената или на мъжа в действителност са продукти на конкретен социален ред. Оттук можем да заключим, макар той самият да не успява да го направи, че тези качества не са природни, а са отворени за промяна. В това отношение, както и в редица други в областта на социалните и политическите си възгледи, Ницше се оказва неспособен да предвиди, че някои от пътищата на идентифицираната от самия него динамика на човешката културна еволюция биха могли да ни отведат към съвсем различен тип бъдеще.

Теодор Мюнц: В някои глави от творбите си Воля за власт, Отвъд доброто и злото, Антихрист Ницше очертава своята философия на преоценяването на всички ценности и философията на Свръхчовека. Не мога да се съглася напълно с изтъкването на физическото насилие, безочие, лъжи, програмираната селекция на човечеството, с тезата му, че "повечето хора нямат право да съществуват, те са бреме за висшите типове", с расизма му и други "добродетели" като средствата за постигане на власт на силните индивиди над слабите. Мисля, че тези негови виждания са ключови и представителни за разбирането му за морала и политиката.

Франтишек Новосад: Става въпрос преди всичко за последните фази в неговото развитие, най-вече за отношението му към християнството и към идейните форми, които той смята за възлови за християнството. Като че ли там Ницше загубва мярата. Техният анализ бързо се превръща в критика и осъждане. Типична книга от този период е Антихрист. В нея християнството е представено изключително като религия на ресантимента, като сублимация на озлоблението на безвластните, като отрова, която е разложила античната култура и която и днес разгражда модерното западно общество. Именно във връзка с този анализ на последствията от християнството върху манталитета на съвременния човек Ницше формулира повечето от своите "оскърбителни" изказвания. Мисля, че няма причина тези пасажи в творчеството на Ницше да бъдат интерпретирани сами за себе си, да ги обясняваме оправдателно. Както го е мислил, така го е и написал. Ако казва, че "Слабите и неудачниците трябва да загинат... и даже трябва да им се помогне за това", то е защото така го е мислил. Разбира се, че в творбите му ще намерим и много пасажи, в които той разсъждава върху предпоставките и възможните, дори и нежеланите последствия от своите възгледи. Бихме могли да играем до безкрай, докато не изгубим търпение, играта на уравновесяване на будещите възмущение и на креативните пасажи в неговите текстове. Крайността – довеждането на възгледа до неговата крайност – вероятно е основният принцип на Ницшевия метод. До края на живота му в него я е имало тази пуберитетска склонност да провокира, да удря в това, което обикновено мислим за самоочевидност. Без тези пасажи, толкова възмутителни за ухото на хуманно мислещия човек, очевидно не би ги имало и другите, онези, където Ницше изважда на повърхността отдавна скриваните истини, където разчупва вековните забрани на мисълта. Мисля, че анализът на Ницше на ресантимента е необходимо да бъде приведен в исторически адекватни пропорции. Ресантиментът действително е ефективна историческа и социална сила. Със сигурност обаче християнството не може да бъде изяснено изцяло чрез него, както и със сигурност то не е единственият му носител. Факт е, че всяко общество има своята "утайка" и че манталитетът на утайката притежава магическа привлекателност за почти всяко общество и той много лесно се изкачва до "горе". Ницше е бил измежду първите, който са осъзнали, че манталитетът на "утайката", на "лумпенпролетариата" става господстващ манталитет в европейското общество. Не знам дали би му харесало това, че най-преданите му читатели, "получатели", са били сред лумпенаристокрацията. Днешните либерални демокрации се отказаха от социалната педагогика и с това всъщност освободиха пространство за фанатици или за лумпенбуржоазия, за лумпенаристократичния и за лумпенпролетарския нихилизъм.

Ян Сокол: Ницше е бил велик човек и заслужава справедлива оценка. Той е самотен, чувствителен и притежава изключителна задълбоченост; може би донякъде е жертва на романтизма. Заболяването и неуспехите му вероятно са изиграли роля за решението му "да философства с чук в ръка". Ницше трябва да се чете от зрели, проницателни хора: той провокира, обижда и се стреми да накара читателя да мисли самостоятелно. Ние не можем да го държим отговорен за неща, които сме узнали днес и които той не е можел да знае. Независимо от това, той е автор на фрагменти, които четем с ужас: за "стадото", което трябва да бъде пометено от бурята. Също така някои от изказванията му относно евреите са смущаващи – не можем да го отречем. Но е много трудно да фиксираме цялостната му позиция. Тя е внимателно прикрита в дълбините на едно наранено романтично сърце и може да бъде "прочетена" само между редовете.

Лесли Пол Тили: Да четеш Ницшевия корпус от текстове и да не откриеш нищо, което, реално погледнато, да не може да засегне всяка възможна група или личност, означава просто че не си чел внимателно. Изкуството, което той отлично владее, е да вбесява хората, понякога дори дълбоко да ги наранява. С това не искам да кажа, че не е вярвал във всяка написана дума. Но може би не е запазил завинаги искрената вяра в някои от своите "истини". Той е по-скоро последователен перспективист: имал е предвид точно това, което казва, но не е смятал за нужно да вкарва всички свои мнения и усещания в трайна, кохерентна и хомогенна политическа платформа или морална позиция.

На фона на това за мен следното твърдение на Ницше от Отвъд доброто и злото е особено смущаващо: "Един народ е обиколният път на природата, за да стигне тя до създаването на шест-седем велики мъже. Да: и за да ги заобиколи след това."[1] Със сигурност той е съзнавал безотговорността на подобна бележка. Тя е знак за недостойно отклонение от интелектуалната честност и отваря вратата за безброй злини. Каква отвратителна клевета срещу природата!

В края на краищата Ницше разбира, при това по-добре от много други, че природата стои над телеологията. Тя няма планове, няма предназначение и затова не може да прави отклонения – за да стигне до създаването на шест-седем велики мъже или да ги заобиколи.

До каква степен според вас Ницше може да се държи отговорен за употребата на идеите му от страна на нацистите? Мислите ли, че неговите политически възгледи могат и/или трябва да бъдат разграничавани от философските?

Рорти: Мисля, че той няма вина за насърчаването на нацизма. Никой мислител не може да се нагърби с грижата за възможните бъдещи употреби на идеите му. Ницше, както и Хайдегер, са безполезни като коментатори на политическата ситуация по тяхно време. Не си струва да взимаме насериозно техните политически възгледи.

Патън: Не смятам, че Ницше носи някаква отговорност за употребата на идеите му. Вярвам, че в творчеството му има много неща, които са подходящи за една примитивна биополитическа интерпретация на "висшия човек", но същото важи и за голяма част от социалните теории на късния XIX век, вдъхновени от дарвинизма. От една страна, условията за възможност на теориите за расовата йерархия са дълбоко залегнали в европейската култура и катастрофалните последици от подобен тип мислене не се ограничават с Холокоста, а включват например и разрушителниия ефект от европейския колониализъм в различни части на света. От друга страна, единствено самите нацисти носят отговорност за начина, по който претворяват на практика такива теории. Доколкото Ницше често не може да проследи последиците от своето историческо и натуралистко схващане за човешката природа и култура отвъд полемичните борби и социалните структури, характерни за тогавашното европейско общество, мисля, че политическите му възгледи трябва да се разграничават от философските. С други думи, неговата философия предлага значими и неизползвани до момента ресурси за един различен подход към политиката и политическата организация на обществото.

Мюнц: Ницше не е отговорен за присвояването на неговите идеи от нацистите. Той само е проповядвал своята философия. Обратно, нацистите са подхванали неговите идеи по свой си начин, желаейки да си отмъстят на света за унижението от Първата световна война и да се домогнат до световно господство. При това Ницше много повече е презирал германците, отколкото ги е възхвалявал. Не мисля, че изказванията му за политиката са органична съставна част от философията му. Ако те бъдат отделени от нея, все още би останала една велика, чисто философска част, която не е загубила стойността си и днес.

Петер Берман: Ницше е сред философите с най-изявено съзнание за история. Той отлично полага в контекст своите предшественици, започвайки от Сократ. Самият той може да се разглежда като философ от късния етап на Бисмарковата епоха. Ницше губи ръзсъдъка си в годината, в която се ражда Хитлер. Въпросът за посмъртното влияние на идеите му е легитимен само доколкото рухването на Втория Райх обяснява провала на Третия. Ако бе живял колкото сестра си, той щеше да бъде свидетел на началото на Третия Райх. Ницше не е маргинална фигура. Той е обучаван в елитна пруска академия, доброволец е във френско-пруската война и рано си спечелва лошата слава на защитник на културния национализъм от Вагнеров тип. Той става аристократичен радикал, мъчещ се да се отдели от издателя си антисемит и от демагогстващия си девер.

Алан Д. Шрифт: Това е сложен въпрос с множество херменевтични измерения. От една страна, Ницше избира стил, който лесно поражда неразбиране – употребата на метафори, симулативни техники, хиперболи, – всичко това улеснява разбирането на понятията му по начин, който той може би не е имал предвид (не мисля, че допускането, че можем да знаем със сигурност какво той е имал предвид, изобщо има смисъл). Затова за мен няма съмнение, че нацистите с охота злоупотребиха с езика на Ницше и се заеха с текстуалното му и редакционно изопачаване, което доведе до очевидни антисемитски коментари, които всъщност той никога не е правил. Както настоявам в някои свои публикации, Ницше има изказвания, изразяващи враждебност към евреите. Но те бледнеят на фона на критиките му към антисемитите и антисемитизма. Мисля, че когато не се вадят от контекста, много от неговите най-антисемитски твърдения реално целят реторически да ситуират християнството като най-гнилия плод на "еврейството".

Въпросът, дали политическите му възгледи трябва да се разграничават от философията му, предпоставя, че познаваме първите. На някои места например той е доста добронамерен към демокрацията, докато на други е критичен към нея.

Критиките му към посредствеността, която демокрацията култивира, са сходни с отношението на някои от най-великите й защитници като Джеферсън, Мадисън, Токвил, Емерсън и Мил – всички те изразяват загрижеността си към една възможна "тирания на мнозинството". Сенатът на САЩ и "Електоралният колеж" се създават, тъй като авторите на американската конституция не са желаели да дадат на "масите" пряка политическа власт. Основанията им са напълно съвместими с критиката на Ницше към демократичното/социалистическо/християнско "стадо".

Новосад: Няма по-досаден въпрос от този за отношението на Ницше към нацизма. Който има някакви знания от средното училище за последните два века от европейската история, знае, че фашизмът и нацизмът не са били "реализация" на идеите на Ницше, Ницше не е бил "официален" философ на Третия райх. Друг е въпросът, че наистина са се намерили много отзивчиви професори по философия, които предоставяли познанията си върху Ницше в служба на режима. За по-легитимен приемам друг въпрос, а именно до каква степен мисленето на Ницше може да ни помогне за интерпретация на фашизма (а всъщност и на комунизма). XIX век изглежда е бил векът на стабилизацията, на научния, индустриалния и социален прогрес. Ницше (а преди него и Карл Маркс) обаче вече предвкусвали, всъщност не само предвкусвали, но и знаели, че Европа в действителност е буре с барут и че е достатъчна само една искра и човечеството ще премине през серия от катастрофи.

Сокол: Той е отговорен, но същевременно и не е отговорен. Днес можем да кажем, че е трябвало да внимава какво пише. Но зад всички тези тежки и злостни думи, самият Ницше е бил стеснителен, сърдечен и скромен човек, когото съседите му в Силс Мария са наричали "отшелник". Той е бил ужасен от бездната, към която се е отправило цивилизованото човечество. И бедата на пламенните критици е, че с тях често се злоупотребява. Доколкото мога да преценя, Ницше в действителност няма кохерентна политическа позиция и изобщо не е осъзнавал – може би подобно на Маркс – каква вреда могат да нанесат радикалните философски възгледи, ако бъдат пригодени към условията и превърнати в реална политика. Това е бреме, което всички "аристократи на мисълта" трябва да носят. Мисля, че само на едно място в Генеалогия на морала мимоходом той казва следното за своите критици: "Не харесвате управлението – мислите ли обаче, че изобщо го заслужавате?" Ницше има предвид, че ние – особено критиците – би трябвало понякога да си спомняме, че управлението по принцип е дар и че за да съществува то, ние не сме допринесли почти с нищо, затова едва ли го заслужаваме. Това наистина е важна политическа идея, забравена от времето на Хобс и Бърк.

Тили: Доколкото можем да отъждествим политиката с изкуството на управлението на държавата, не остава много място за колебание относно позицията на Ницше. Държавата според него представлява заплаха за (развитието на) висшия индивид, както и той – за нея. Истинското величие е аполитично и дори антиполитично. Ницще настоява, че е писал по начин, непозволяващ творбите му да се използват за политически цели – те не са нито полезни, нито приятни за четене от страна на масите или политическите партии.[2] Въпреки това те се използват, очевидно не от "истинските читатели", до които експлицитно са адресирани.[3]

Видно е, че неговата публика е по-обширна и не толкова достойна, колкото е очаквал. Но какво означава да му приписваме отговорността за циничната употреба на творчеството му? Следвайки неговите предписания, можем да се насочим към изследване на психологическия ефект и целта на подобно морално "търсене на сметка". Защо изпитваме нужда да прехвърлим другиму вината и практикуваме подобно ректроактивно "счетоводство"? По този въпрос има много какво да научим от Ницше.

Дали с подобно твърдение искаме да кажем, че нещата през XX век биха потръгнали по-добре, ако Ницше беше по-благоразумен? Може би наистина е така, но няма как да разберем със сигурност. Но бихме ли искали да подменим онзи Ницше с неговия плодотворен гняв с един по-мек и по-деликатен Ницше? Щяхме ли изобщо да го разпознаем, ако беше един умерен, предпазлив, притежаващ политически такт Ницше?

Може би за нас би било психологически по-успокоително, ако можехме да го видим като наш другар демократ, либерал или пацифист. Но това би означавало да окастрим Ницше точно както нацистите, представящи го за войнстващ антисемит и тевтонски националист. Ницше си е Ницше; творбите му са написани като оправдаване на това, което е бил. С това аз не осъждам читателите, които смятат, че авторите са отговорни за думите си. Само че ролята на съдия не бива да им пречи да четат сериозно.

Полезна и/или релевантна е Ницшевата критика на егалитаризма за съвременните дебати относно либералната демокрация?

Рорти: Критиката на Ницше на егалитаризма не е оригинална и е безинтересна. Опитът е показал, че високата култура и изразяването на индивидуалния гений са възможни дори в условията на масова демокрация, в страните, в които тълпата избира своите управници. Не се сбъдна нито едно от пророчествата на XVIII и XIX век по отношение на управлението на тълпата, което трябваше да доведе до вулгаризиране на мисленето и на живота като цяло.

Патън: Ницшевата критика на егалитаризма е изключително релевантна на съвременните дискусии за либералната демокрация. От една страна, сред съвременните теоретици няма консенсус по въпроса, зададен от Амартия Сен: "равенство на какво?". От друга, теорията на либералната демокрация може да каже малко за множеството начини, по които хората са неравни, или за видовете политически отношения, които да бъдат установени между неравнопоставени същества (хората, както и другите животни). Либералната демокрация е склонна да пренебрегва различията в характера, вкуса, ценностите, културния светоглед и поведението, които имат значение за способността на индивида да "разгърне мощта си и да постигне максимум чувство за власт" (ГМ III: 7). Също така тя се характеризира с тенденцията от политическата равнопоставеност на хората да заключава за моралната равнопоставеност на техните концепции за добро, с уговорката, разбира се, че те не нарушават определени минимални стандарти за избягване на нанасянето на вреда на другите или просто на "разумност". Така тя оставя незасегнати редица важни разлики между начините на живот и между личностните характеристики, които реално въздействат върху способността на индивидите да се възползват от свободата си, като не взимаме предвид онези, които могат да бъдат приписани на обстоятелствата, за които индивидите не носят отговорност. В тези случаи те заслужават някакъв тип компенсация. Отвъд това, изборите, които хората правят, са тяхна собствена отговорност. Либерализмът не определя ценността на конкретни избори или на основанията да бъдат направени. Презумпцията за равенство позволява на либерално-демократичните управления да избегнат отговорността за избори, които биха били деструктивни, вредни или осакатяващи индивидите.

За разлика от това, Ницшевата историческа концепция за човешката природа като сложен биологичен и културен феномен (израз на волята за власт) позволява да се прокарат качествени дистинкции между различните начини съществуване и действие. Ключов елемент от неговото разбиране за човешка природа е чувството за власт. То е същностен аспект на човешката действена сила в нейното развитие. Пластовете на чувство и интерпретация, налични във всяко човешко действие, свидетелстват за сложното отношение между увеличаването или намалавянето на властта на индивида и произтичащото оттук чувство за власт. Както показва дългата история на магическите и религиозни практики и суеверия, не съществува необходима връзка между интензифицирането на чувството за власт и действителното й увеличаване. Хипотезата на Ницше от Генеалогия на морала е, че действията, които до този момент най-много са допринесли за усилване на това чувство, т.е. всички практики, насочени към Доброто, така както то се дефинира от робския морал на християнството, не укрепват и дори разрушават властта на 'човекия вид' (Генеалогия на морала, Предговор, 6). И тъй като това, което се преживява като отслабване на чувството за власт (страданието), всъщност може да се превърне в средство за усъвършенстване на индивидуалните качества, Ницше настоява върху значимостта на страданието и подчертава късогледството на онези, които смятат, че то трябва да бъде унищожено във всичките му форми (например Отвъд доброто и злото, 225).

Пропускайки да забележат възможната асиметрия между интензифицираното чувство за власт и нарстването на действителната власт, критиците на Ницше не виждат, че качествените разлики, които той прокарва между по-силните и по-слабите форми на живот, между активните и пасивните форми на волята за власт, не имплицират, че човешката природа по необходимост предполага враждебни проявления на упражняването на власт над другите. Така например в Зазоряване (18) Ницше посочва, че най-често срещаните начини в историята да се постигне чувство за власт са формите на жестокост спрямо другите, проявявани по време на празници, при изпълняване на присъди или при възхвала на боговете; в същото време във Веселета наука (13) той твърди, че причиняването на зло е по-слабо средство за усилване на чувството за власт в сравнение с жеста на благоволение. С други думи, желанието да нараняваш другите е път към чувството за власт, който избират слабите. Затова, ако историята на културата включва история на жестокостта, то това е защото става дума предимно за история на хората-роби, чийто основен модус на действие е пасивен и негативен. Укрепването на личното чувство за власт, помагайки или подкрепяйки останалите, е характерно за относително силните или "благородни" типове хора. В Отвъд доброто и злото те се дефинират чрез властта, която имат над самите себе си, а не чрез властта, която упражняват над другите: "На преден план е изведено чувството за излишество, за сила, която прелива, щастието от високото напрежение, съзнанието за богатство, което иска да подарява и да се раздава: и благородният човек помага на нещастния, но не или почти не от съчувствие, а по-скоро заради някакъв импулс, създаден от излишеството власт" (ОДЗ, 260)[4]. Съществуват много начини околните да бъдат подкрепяни и подпомагани, усилващи чувството за власт на онези, които правят това, и съответно – отслабващи го при другите, които са в пасивна позиция. Християнското милосърдие е един от любимите примери на Ницше, но негов съвременен светски аналог са разновидностите на паричните социални помощи или това, което местното население на Австралия нарича "незаработени пари". Трудността пред висшия тип хора, които имат силата да даряват, олицетворяван от Заратустра, е да открият начин да засилят не само своето чувство за власт, но и това на онези, които остават пасивни.

В Зазоряване (23) Ницше твърди, че именно слабостта на човешките същества е причина чувството за власт да бъде едно от най-изтънчените човешки качества: '...Но понеже чувството за безсилие и страх е било толкова силно и толкова дълговечно, че почти непрекъснато е държало хората в напрежение, чувството за власт се е развило до такава изтънченост, че сега човек би могъл да го измери с най-деликатните златарски везни. Това се е превърнало в неговата най-силна страст. Средствата, които са открити, за да създадем и утвърдим в себе си това чувство, представляват едва ли не цялата история на културата.'[5] Схващана в такива термини, историята на политическата култура може да предложи много на съвременната теория на либералната демокрация. Тя ни позволява да видим, че традиционните интерпретации на основанията и обхвата на политическата власт се позовават преди всичко на страха и липсата на качества на индивидите, изграждащи политическата общност. Освен това ни дава възможност да поставим въпросите за природата на политическата власт и институциите в обществото на суверенни индивиди. Тъй като критиката на Ницше към модерния егалитаризъм е насочена преди всичко към културните и психологически измерения на личността, тя не е в противоречие с вярата в едно реално равенство по отношение на нейните правни и политически аспекти. В същото време тази критика подкрепя един вид морален перфекционизъм, който отсъства в съвременните теории на либералната демокрация.

Мюнц: Ако днес малко й се обръща внимание, то тя е имала значение за развитието на либералната демокрация. Защото тя трябва да респектира определен "егалитаризъм". Така например еднакви закони за всички, равни права, равни възможности и така нататък, което Ницше е атакувал като проява на взаимопомощ на слабите, робите, изхвърлените в покрайнините на живота. Показал е обаче и забележителните неща, от които е било възможно да се учи. Той говори например, че "вече сме привикнали с учението за равенството между хората, но не и с едно действително равенство". Това е наблюдение, върху което и либералната демокрация трябва постоянно да се замисля.

Шрифт: Споменах за това в предишния си отговор. Но за да бъда по-конкретен, ще кажа, че според мен критиката му на егалитаризма – която, бих добавил, той споделя с Платон – е релевантна на съвременните дебати относно демокрацията в САЩ. Може да се твърди, че там тя вече не работи отчасти защото поляризацията на ляво и дясно позволява изключително малък брой гласоподаватели реално да определят коя партия ще управлява. Лично аз се питам дали като доказателство, че Ницшевата критика на егалитаризма е съвсем уместна, не бихме могли да приемем факта, че Джордж Буш беше преизбран през 2004 г., след като по всяка вероятност бе изгубил изборите през 2000 г., а след това си присвои победата и си измисли оправдание за започване на военни действия, които се оказаха катастрофални както за Средния изток, така и за САЩ, и които, от своя страна, станаха причина за конфликти между САЩ и останалата част от цивилизования свят.

Бергман: Ницше е антилиберално ориентиран до злонамереност, и при това не толкова в смисъл, че иска да спре възхода на демокрацията, колкото с това, че приема гледната точка на постдемократичен критик, жаден да разруши нейната хегемония. Триумфът на народа и на новата жена бяха близо или поне така твърди той. Бисмарк и Вагнер по различен начин маргинализираха либералната традиция от 1848 г. Реакцията на Ницше изразява залеза на германския либерализъм по това време. През 1888 г. той оплака смъртта на неговата последна надежда в лицето на император Фридрих III.

Новосад: Тук би трябвало да правим разграничение. Факт е обаче, че Ницше е идентифицирал опасностите от определена форма на егалитаризъм – егалитаризмът, който се зарежда от ресантимента. В края на краищата наистина съществува нещо като "робски манталитет", и то и в много култивирани форми. А това наистина е отровата, която разгражда всяка култура.

Сокол: Изглежда ми, че Ницше всъщност не критикува егалитаризма, а по-скоро един вид безформеност, охолство и неспособност да стъпиш на собствените си крака и да мислиш със собствената си глава. На пръв поглед, изглежда авторитарен, но в Тъй рече Заратустра казва: "Поетите лъжат твърде много – и Заратустра също е поет." Ницше не дава обяснения, не оставя читателя да се колебае относно позицията му и повтаря аргументите си отново и отново. Той всъщност отчаяно чака да се появи онзи, който ще започне да защитава тези възхитителни ценности – но среща само тишина. "Всичко заслужава да погине", всичко е напразно – но не и за Ницше. Наистина едва ли е възможно от творчеството му да се извлече някаква политическа философия, но то е безценно като внезапен повик за пробуждане на безразлични хора в едно вяло време, които нямат представа какво се случва с тях и какво приближава, за да ги погълне. Ницше не е добър съветник или учител – той е пророк, вещаещ края. И не той е виновен, че доста от неговите предсказания се сбъдват.

Тили: Според Ницше, доколкото вярата в равенството унищожава борбата за развитие, тя е "враждебен на живота принцип, разрушител и унищожител на човечеството, атентат срещу бъдещето на човечеството, признак на умора, таен път към нищото".[6] Очевидно, Ницше не може да се приеме за основател или поддръжник на либералната демокрация. Но в негово лице тя може да открие ценен критик. И в редица отношения ние, либералните демократи, можем най-добре да го използваме като "вътрешен" критик.

В Човешко, твърде човешко четем: "Всеки човек изживява своя щастлив ден, когато се срещне с по-висшата си същност. А чистата хуманност изисква от нас да оценяваме някого само според това му състояние, а не според делниците, минаващи в гнет и робуване... Някои живеят в страх и смирение пред идеала си и биха искали да го отрекат; те се боят от по-висшата си същност, защото, когато заговори, тя също изисква. Затова пък притежава призрачната свобода да идва и да отсъства, както пожелае. Ето защо я наричат често дар свише, докато всъщност всичко останало е дар свише (на случая), обаче тя е самият човек."[7] Тези редове биха могли да принадлежат на Емерсън, Торо или Уитман – американските теоретици-поети на демократичната култура. Да прославиш най-доброто в човешката ситуация, означава имплицитно да възродиш като идеал демокрацията, дори да не я превърнеш в практика. И ако либералната демокрация и егалитаризмът изваждат наяве най-лошото, а не най-доброто, присъщо на човешките същества, то тогава критиката на Ницше ни осигурява полезен стимул.

Твърде често ние се организираме политически – в кампании, партии, линии на поведение, институции, – базирани на най-ниското ниво, до което стигат хората в тяхната ежедневна несвобода и унижение. Политика, която се позовава на подобен най-малък общ знаменател, със сигурност не е всичко, което демокрацията би могла да бъде.

Как разбирате концепцията на Ницше за "смъртта на Бог"? Уместни ли са днес атаките му срещу монотеистичните религии и идеологиите, които претендират за мястото на Бог?

Рорти: Мисля, че Ницше е прав в твърдението си, че човешкият живот би станал по-добър, ако се отървем от Бог – от идеята за свръхчовешка сила, която заслужава нашето уважение и подчинение. Път към по-голямо човешко щастие би била общата вяра, че дължим уважение единствено на ближните си. Според мен Ницше прави много за отхвърлянето на метафизиката (отхвърляне, характерно и за Хайдегер), което е похвално интелектуално начинание.

Мюнц: Разбирам я най-общо като друго обяснение на тезата му за потребността от преоценяване на всички ценности. Смъртта на Бог за него не означава само атеизъм, но и всичко, което е свързано със стария, теистичния начин на мислене, евентуално и с предницшианския атеизъм. Значи трябва да се откажем не само от Бога, но и от старата метафизика, рационализма и да се обърнем към сенсуализма, да не пренебрегваме живота, а страстно да му се отдаваме, да се откажем от стария, еврейско-християнски морал, та дори и от старата теория на познанието, според която външната, независеща от нас действителност (Бог, материя, човек и др.) е познаваема – тук Ницше следва Дарвин. В морала и политиката Ницше стига чак до другата крайност. Мисля, че неговите атаки срещу монотеистичните религии са постоянно актуални. Нека си припомним за трудностите, които ислямът причинява днес на света. Нима Хитлер и Сталин не са били почитани като божества? Човешката склонност да почита човешки божества още не е отмряла.

Шрифт: Силно се надявам, че Ницшевата атака срещу религията, и по-специално срещу монотеистичните религии, все още е защитима днес. Съгласен съм с голяма част от нея, а тя има много общо с критиките на Фойербах, Маркс и Фройд.

"Смъртта на Бог" може да се разбира по няколко начина.

– Като загуба на увереността в личностния Бог Творец, което според Ницше е неизбежна реакция на една постпросвещенска, постдарвинова култура. – Като отхвърляне на абсолютната основа на традиционния морал. – Като "същността" на християнството, както Фойербах би казал.

Берман: Атеизмът на Ницше е изразен на езика на съжалението: Бог е мъртъв, ние го убихме; нихилизмът, уви, е съдбата ни; нека бъдем силни и продължим напред и т.н. Към това се прибавя и усещането за залеза на християнската култура, оставящ след себе си вакуум, който ще роди нови фанатизми. Затова Ницше атакува национализма като новата светска религия.

Новосад: На този въпрос не може да се отговори накратко. Все пак става въпрос за много комплицирана философия на историята, за съд над историята на западната цивилизация. С определено опростяване може да се предположи, че със своята концепция за "смъртта на Бог" Ницше иска да каже и това, че религиите, преди всичко християнството, са загубили реалната си формообразуваща сила. Религията в евроатлантическото пространство е станала култура, традиция, просто орнамент. От края на XVIII век християнството вече само отреагирва на новите исторически тенденции, и то реагира обикновено с няколко десетилетия закъснение. Това, че идеологиите, които са претендирали да изместят християнството, пропадат една след друга, не свидетелства за силата на християнството, а свидетелства само и само за слабостта на противниците му. Като говоря за отслабването на християнството, имам предвид християнството като сила, формираща обществото, не в смисъла на християнство като индивидуална вяра.

Сокол: Започнах да чета Ницше на късна възраст, но още от пръв поглед ми стана ясно, че това, което казва, е породено от страх и тревога. Идеята за "смъртта на Бог" идва от Хегел, и разбира се, от християнската теология. Толкова страховито твърдение – и всички продължават, все едно нищо не се е случило. "Ние го убихме – добавя Ницше, но – можем ли да си позволим това?" Всички се преструват на християни, но всъщност не ги е грижа за нищо, не приемат нищо насериозно и тънат в доволство и ленност, които са им напълно достатъчни. Ще ги пробуди ли богохулството на Ницше? Един афоризъм се нарича: "Как истинският Бог се превърна в измислица" – християнството опитоми Бог, докато го превърна в нещо напълно безобидно, което не иска нищо от никого. Това е "смъртта на Бог" според Ницше. И онези, които не са разтревожени от това, са "нихилисти". Страхувам се, че това е настоящето положение. Не става дума за "критика на Бог" (което би било глупост), а на човешката апатия и равнодушие. Ако те не бяха налице, всички религиозни и псевдорелигиозни идеологии биха се лишили от основния си компонент – податливия човешки материал.

Тили: Ницше ни предлага две възможности: да се ангажираме с един активен нихилизъм или да приемем пасивната му разновидност. Последната се корени в "омразата към живота". Първият израства от благодарността към него. Нихилистът от втория тип е последният човек, убиецът на Бог, когото Заратустра обвинява: "Ти не понесе този, който те видя, който винаги и изцяло и издъно те е прозирал, ти, най-уродлив от всички човеци! Ти си отмъсти на свидетеля."[8] Въпреки че рядко е бил виждан в такава роля, Ницше си поставя задачата да преследва докрай убиеца на Бог. Ницше се надява, че ако той веднъж бъде уловен и осъден, на негово място ще може да застане активният, творящ нихилист. Нихилистът, който утвърждава живота, може да посрещне земното страдание, без да оклеветява земния живот.

Да обясняваме страданието като наказание за греховете ни или като гаранция, че ще бъдем избавени и ще сме щастливи в отвъдното, означава всъщност да обезценяваме живота. Той е растеж, а растежът е себенадмогване. Да смъкнеш от себе си старата кожа не е безболезнено.

Ницше не търси отговорност за смъртта на Бог, но ни показва как да приветстваме пробуждането. Неговата цел е да събуди страстта към растежа и величието в един свят без богове. Този проект изисква от нас да се ангажираме с изкуството на съденето – съдене в отсъствието на белобрадия старец, който има последната дума; съдене без позоваване на всевиждащия поглед на Бог, който ще придаде сигурност на нашите решения.

Въпросът, който Ницше поставя (но често не успява да експлицира), е как можем да развиваме изкуството на съденето и в същото време да противодействаме на ресантимента, проекциите, страховете и его-инвестициите, които ни карат да съдим (морално)? Да, наистина този предизикателен проект за усъвършенстване на способността за съдене е особено важен днес, във време на нарастващ фундаментализъм и липса на толерантност.

Как можем да се научим да отсъждаме правилно, запазвайки благодарността си към земния живот? Това съвсем не е малък подвиг: достоен е за богове.

Как интерпретирате Ницшевия проект за преоценка на всички ценности? Смятате ли, че така той се обвързва с морален и културен нихилизъм? Как, конкретно, разбирате неговата критика на "ценностите на стадото"?

Рорти: Мисля, че "преоценката на всички ценности" е твърде амбициозен лозунг. Ние нямаме нужда от революция в моралното ни мислене. През последните векове постигнахме огромен напредък в това отношение чрез реформи стъпка по стъпка. Най-доброто, на което можем да се надяваме, са още такива реформи.

Мюнц: Казано опростено, като усилие да възкачи на престола обратното на това, което е било и продължава да бъде, да възкачи на престола истината според Ницше. Ницше е бил психоаналитик, потапял се е в човешките дълбини, търсил е основите на старите морални ценности и ги е намирал в повечето случаи в сублимираното усилие на "стадото" да получи власт над силните индивиди. Вместо тях се е стремял да наложи своите истинни ценности, господарския морал. Мисля, че това не го поставя в позицията на морален и културен нихилизъм. Той не е казвал само "Не!", не е разрушавал само, но е и градил, възкачил е на престола своята собствена философия. За нихилизъм тук може да се говори от гледна точка на стария светоглед, който той в действителност се е стремял да разруши напълно.

Берман: Ницше е културният идол на модернизма, който от своя страна представлява революция в културата, сравнима по мащабите си с Реформацията или Просвещението. Критиката му на "ценностите на стадото" отразява състоянието на авангарда: елитаризъм спрямо настоящето, демократизъм спрямо бъдещето. Ницше величае Свръхчовека, презиращ масите, но в същото време играе ролята на Заратустра, който носи на стадото ново евангелие, утвърждаващо живота.

Новосад: Доколкото става въпрос за критика на стадото, точно там Ницше май че е най-малко оригинален. Ако погледнем в произведенията на който и да е от по-видните мислители на XIX век, то там ще намерим критика на стадото, на псевдоиндивидуализъма, на нивелацията, на отчуждението. Тук по-скоро става въпрос за това критиката на стадото да не се превърне в проява на ресантимент на тези, които се смятат за представители на висшата култура. Това, че живеем в период на "преоценяване на всички ценности", можем да смятаме почти за самооразбиращо се. В преоценяването участва и самото християнство. В края на краищата, католическата църква, въпреки своя – действителен или мним консерватизъм – днес е различна, много по-различна от това, което е била през XIX век. Нихилизмът за Ницше е проблем, а не решение. Той самият няма никакво решение. Това, което той смята за решение, идеята за Свръхчовека, е по-скоро фантом, илюзия. Прав е, че качеството на отделните социални формации може да се измерва и в зависимост от това какви условия те създават за "сполуката" на изключителните индивиди. Но не ни предлага никакви критерии, които биха могли да ни помогнат да решим кой е ?успял" и кой е "сполучлив" – дали той, Ницше или пък Ганди.

Сокол: Да мислим Ницше като нихилист е погрешно и означава невнимателно четене. Той е бил изключително чувствителен човек, ужасен от един свят без правила и без каузи. Всъщност ?нихилист" е нещо като проклятие към другите. Ницше често нарича дори самия себе си така, но по съвсем различни причини: всеки на думи е много добродетелен, но в действителност се държи като добитък, като част от едно добре обгрижвано "стадо". Това, което такива хора наричат ?ценности", са само дървени идоли, готови сами да се разпаднат на парчета. Но хората не търсят нови, а следват водачите си точно като стадо. Днес също така е вярно, че стойност има само това, което е рядко, трудно, рисковано и изискващо усилия. А ние бягаме от такива неща, защото предпочитаме просто да следваме хода на събитията.

По един въпрос обаче Ницше, както и Хайдегер, вероятно греши. Днес всъщност е изключително трудно смело да напуснеш "стадото" (Хайдегеровият "das Man", или в съвременни термини "преобладаващата линия на поведение"). За да може някой да се осмели да направи това, той трябва поне да има надеждата, че неуспехът няма да доведе до лична катастрофа. Икономиката има своите ефикасни средства за такива случаи: "компаниите с ограничена отговорност", застрахователните наредби и мерките срещу фалит. Но в сферата на морала и самооценката заедно с християнството ние изгубихме понятия като покаяние, прошка и помирение. Без тях е трудно да поемеш риска от загуба, особено когато – както казва Паскал – те не ни липсват особено.

Тили: Ницше пише: "Моята философия е насочена към подреждането на ранговете: не към индивидуалисткия морал. Стадното чувство трябва да господства в стадото – но да не излиза извън него..."[9] Преоценката на всички ценности не означава отхвърлянето им. Когато Ницше се заема с преоценката на нашите морални навици, той настоява върху това, че ако те се превърнат в последна цел, могат да се окажат бариери пред свободата ни. Но това не означава да отричаме ползата от тях – можем за ги използваме ... като мост.

Най-доброто свидетелство за това е постоянният стремеж към съвършенство. Той генерира промени в индивида, ангажирал се със своето себенадмогване. Точно както навиците имат своята роля и заедно с това има нужда да бъдат преодолявани, така има нужда и от навиците на "стадото", както и от тяхното надмогване. Ценностите на стадото, както аз ги разбирам, са моралните навици, характерни за един общностен живот. В този смисъл те са ценни достижения, които допринасят за стабилността на нашето лично и общностно устройство. Въпреки че Ницше често се схваща като защитник на идеята за пълното им отхвърляне, аз вярвам, че той ясно е съзнавал нуждата те да останат основа, върху която да градим.

В едно свое писмо Ницше пише "Нека живеем над самите себе си, за да можем да живеем със самите себе си".[10] Да живееш над самия себе си, означава да се издигнеш над навика и присъщото за стадото. Но в края на краищата целта е да живеем със самите себе си, включително с всички тези лични и социални привички, които ни превръщат в уникални индивиди и човешки същества. Целта на човешкия живот не е установяването на утопия, в която победоносните сили на радикалния индивидуализъм и свободата на духа вече са унищожили всички стадни ценности и навици. Животът няма цел отвъд самия себе си. Борбата между индивидуалния дух и ценностите на стадото не е прелюдия към едно бъдеще на безметежно съществуване. Добрият живот означава всекидневна битка с привичното и стадното у всеки от нас, битка, която не обезценява онова, което иска да преодолее. Подобно обезценяване би означавало оклеветяване на живота.

Писал съм за Ницше в термините на политиката на душата.[11] Основното допускане е, че каквото и да казва той за външната, светова политика, имаме работа с едно отражение на надеждите и страховете му по отношение на собствената му вътрешна конституция. По подобен начин психо-духовното себенадмогване, чийто път той толкова ентусиазирано чертае в своето творчество, намира своя модел в земната борба за власт. В този смисъл аз твърдя, че йерархичният ред, който той възхвалява, първо и най-вече трябва да се постигне в неговата собствена душа. В тази вътрешна конституция, признава Ницше, стадните ценности имат своето място: както и личните навици, те служат като стабилна основа, позволяваща полета на свободния дух. Ако унищожите пистата, никога няма да се отделите от земята.

Какво е днес, според вас, значението на атаките на Ницше срещу национализма?

Рорти: Не мисля, че неговите критики на национализма имат някакво значение. Национализмът е нещо много лошо, но ние научаваме колко е опасен от историята, а не чрез философски размисъл.

Мюнц: Мисля, че са постоянно актуални. Национализмът все още е жив, най-вече във връзка със "смесването на расите" днес, което Ницше е предвиждал. Той е забелязал процеса на "възникване на европееца", в който е виждал антинационалистически тенденции, обаче е обръщал внимание и на това, и то доста предвидливо, че уравняването и усредняването на хората може да подбуди възникване на "изключителен човек, с най-опасни и най-покоряващи качества", защото нововъзникналите роби ще имат потребност от господар. Ако проявим мъничко злонамереност, в това можем да видим зараждането на нацизма, или пък обратното, нацистите са могли да се захванат за тази мисъл, за да могат да се нарекат господстваща раса.

Шрифт: Мисля, че неговите критики към национализма, са съвсем релевантни днес, особено на фона на проекта за изграждане на Европейски съюз. Според мен призивът да бъдем "добри европейци" се основава на идеи, които е добре да бъдат изследвани от съвременните мислители, опитващи се да избегнат наследството на европейските национални държави.

Берман: Ницше очертава образа на добрия европеец в момент на упадък на европейския космополитизъм. Позицията му по отношение на проекта на Бисмарк за германско господство е пораженческа, а спрямо САЩ – скептична (един фрагмент съдържа фразата "Няма американско бъдеще!"). Ницше отразява европеизма на модернисткото течение, чиято водеща фигура е той самият.

Новосад: Доколкото съм запознат с творчеството на Ницше, неговата критика на национализма, на националните ограничения, на немските ограничения, е това, което от поучителните текстове на Ницше е най-позитивното. Дори си мисля, че разсъжденията на Ницше върху генезиса на народите и модерния национализъм са релевантни и днес. Днес по-добре разбираме неговата теза, че народите не са даденост, а творение.

Сокол: От една страна, тези атаки потвърждават, че Ницше не е обикновен шовинист или расист в съвременен смисъл. От друга, струва ми се, че твърде много подценява национализма и се отнася към него с презрение. Той не се вълнува в каква посока се развива този феномен и на какво е израз, както и защо е толкова силен точно в този период. Не му хрумва, че може да се превърне в "ценност"-заместител за аморфното "стадо" и да предизвика много злини. Затова по този въпрос не можем да стигнем далеч, опирайки се на Ницше.

Какво, според вас, би било отношението на Ницше към развитието на либералната демокрация през последния век? Мислите ли, че неговият песимизъм по отношение на бъдещето на "човека демократ" е необоснован?

Рорти: Ницше никога не е допускал фактите да го притесняват, затова един възкръснал Ницше вероятно няма да пожелае да слуша онези, които твърдят, че демокрацията се е справила сравнително добре през този век. Не мисля, че съществува "човек демократ". Демокрацията е един вид подредба на човешките дейности – най-добрият, измислен досега. Но той не предполага, нито пък създава някакъв конкретен тип човешко същество.

Патън: Ницше би бил особено критичен към пътя, по който пое либералната демокрация: към управлението на мнозинството от малцинство, крепящо се на страх, морален хаос и груби форми на преследване на личен икономически интерес. Може би той дори би твърдял, че егалитаристкият подход към целите и жизнените стилове обслужва политическите интереси на онези, които се стремят да поддържат едно предимно пасивно и послушно население. Но какъвто и да е обхватът на този егалитаризъм, той също така предоставя възможност за политическа свобода, която пък е основа за критични реакции. Има признаци, че либералната демокрация ще се развие по начин, насърчаващ един по- активен и отговорен тип гражданство. Доколкото тя позволява по-нататъшната еволюция на човешкото животно заедно с неговите културни и политически институции, има основание за оптимизъм по отношение на бъдещето.

Мюнц: Мисля, че би продължил да я критикува като упадък на съвремения човек и толкоз повече би показвал необходимостта от възникването на Свръхчовека, евентуално би изтъквал великите и силни според него личности от миналото (Наполеон, Цезар Борджия и др.). При това Ницше сигурно не е мислил, че и демокрацията спомага за растежа на велики личности, и то посредством естествен подбор, който и тя признава, защото отчита неравните по природа способности на хората. Разбира се, това става възможно въз основа на предпоставки, съвсем различни от тези, които гради Ницше. Песимизмът на Ницше относно бъдещето на демократичния човек вероятно не е бил оправдан, защото животът се е развивал в тази посока именно чрез намесата на човека, но не се е оставял да бъде дирижиран нито от Ницше, нито от Франко, нито от Хитлер, нито от Сталин, нито от който и да е друг диктатор.

Шрифт: Тук трябва да повторя онова, което казах преди: песимизмът на Ницше по отношение на "човека демократ" може би е повече от обоснован, имайки предвид факта, че Хитлер бе избран в Германия или че Джордж Буш бе преизбран през 2004 г., след като имаше основания да се смята, че всъщност е изгубил; след като през 2000 г. фалшифицира изборния резултат и се ангажира с редица неразумни политически решения (всъщност доста "неамерикански"), за които се разбра, че се основават на лъжи и идеологически интереси, имащи малко общо с настоящите геополитически реалности.

Берман: Този песимизъм се оказа израз на далновидност, но прогнозите на Ницше се основават на силите на неговото време – национализмът и социализмът, – които се изчерпват през XX век. Ние живеем в постницшеански век.

Новосад: Не съм много сигурен, че Ницше действително е разбирал политическите процеси на своята епоха. Ако погледнем по-отблизо неговите текстове, които поне номинално имат отношение към времето му, ще установим, че става въпрос повече за вариации на антични текстове. Ницшевата критика на демокрацията е само рециклирани възгледи на Платон и Аристотел, не е следствие на първоначален анализ на политическото развитие на новото общество. Не е чел вестници, чел е Платон. Доколкото става въпрос за социалните му възгледи, там остава Платонов епигон, въпреки че в онтологията и гносеологията се е считал за – а и е бил – антиплатоник. Тук явно е и източникът на неговата увереност, че култивирането на една група е възможно само за сметка на поробването и варваризацията на друга група. Това е и причината да приеме идеята за равенството като пречка пред формирането на "сполучливите индивиди". Той самият едвам е можел да си представи комбинацията между либерализъм и демокрация. Напълно е възможно да не е отричал тази комбинация, а да я е приемал като възможност. Ницше вижда демокрацията само като разширение на потребителското отношение към живота, но е останал сляп за демокрацията като разширени възможности да решаваш сам за себе си, за стила на живота си. Това, че тази възможност в повечето случаи остава неизползвана, е друг въпрос. Ницше все пак е екстремист и мисли, че щом някой не използва възможностите, които има, то няма право да има тези възможности.

Сокол: Ницше е романтик-консерватор, който отдава голямо значение на своята чест, на своя мисловен стил, образование и т.н. Като аристократ, той презира необразованата тълпа (der Pobel), точно както и Хегел. Нагласата му спрямо демокрацията е подобна на Платоновата и Хобсовата: мнозинството не може да е право. Но модерната държава е изправена пред различен проблем: как да поддържа гражданския мир в общество, в което хората имат много малко общо и разполагат единствено със своите права. Със сигурност Ницше не споделя щедростта, с която демократичната система дава на всички равен глас. С други думи, той не приема и не разбира тази абсолютно базисна аксиома, изказана от Тома от Аквино: доброто се стреми да се разпространява повече от злото. Онзи, който не приема това, винаги ще запази своите резерви спрямо демокрацията и свободата, подобно на Хобс, Бентам или Ницше. Впрочем Хобс не приема и възгледа на Аристотел, доколкото според него той е "напълно завладян от идеята за упраление на народа".

Думата "песимизъм" пасва добре на Шопенхауер или сега – на Мери Миджли, която проповядва, че човекът трябва да се примири със състоянието на света и да изостави идеята за отговорността към обществото и бъдещето – по един удобен за всеки – и простете – "будистки" начин. Но това със сигурност не е случаят на Ницше. Когато напада или заплашва, той винаги питае тайната надежда, че някъде ще се открие някой, който смело ще се застъпи за тези ценности и ще докаже, че те не са мъртви. Затова той е най-угнетен от онези свои последователи, които вървят по стъпките му и папагалски повтарят заплахите му, но без да изпитват неговия дълбок ужас. Именно това е за него най-лошият израз на нихилизма: "Alles ist wert zu Grunde gehen", всичко заслужава да загине. Безспорно Ницше оценява състоянието на света като лошо, но никога не се примирява с това. Когато мечтите му не се сбъдват, той изпада в отчаяние и накрая рухва. Това е истинското доказателство не че е открил истината, а за искреността и дори за любовта му към човечеството. Казват, че самият той е рухнал заради състраданието си към онези, които не го заслужават. За щастие той не е Свръхчовек, а обикновен смъртен, който може би е поел твърде голям дял отговорност върху себе си. А за другите около него може да се каже, че ловко избягвали отговорността (независимо дали твърдели, че светът е задвижван от научна или пък от историческа необходимост), докато накрая настъпили катастрофите на XX век.

Но както вече казах, Ницше не е подходящ за основа за политическа философия, освен за много лоша. Той не е добър учител само на онези, му се противопоставят. Точно за такива ученици той напразно е копнеел през целия си живот.


* Ричард Рорти изпраща своите отговори до списание Kritika i Kontext на 26 март 2007 г., два месеца и половина преди смъртта си.

 

  • [1] Ницше, Фр. 2000. Отвъд доброто и злото: Прелюдия към философията на бъдещето. София: Захарий Стоянов, преводач Ренета Килева-Стаменова, с. 95 (бел. ред.).
  • [2] Ницше, Фр. 2001. Човешко твърде човешко. Книга за свободни духове. София: Издателство БУКИ, прев. Донка Илинова (бел.ред).
  • [3] Ницше, Фр. 1990. Антихрист. София. Превод: Евразия-Абагар. (бел. ред.)
  • [4] Ницше, Фр. 2000. Отвъд доброто и злото: Прелюдия към философията на бъдещето. София: Захарий Стоянов, преводач Ренета Килева-Стаменова, с.217 (бел. ред.).
  • [5] Ницше, Фр., 1997. Зазоряване. Университетско издателство "Св. Кл. Охридски", София. Превод: Ерика Лазарова. С. 42 (бел. ред).
  • [6] Ницше, Фр. 2000. Към генеалогията на морала. София: Захарий Стоянов, прев. Ренета Килева-Стаменова, с. 76 (бел. ред.).
  • [7] Ницше, Фр. 2001. Човешко твърде човешко. Книга за свободни духове. София: Издателство БУКИ, преводач Донка Илинова, с. 267 (бел. ред.)
  • [8] Ницше, Фр. 1990. Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого. София: Издателство Христо Ботев, преводач Жана Николова-Гълъбова, с 273.
  • [9] Ницше, Фр. 1995. Воля за власт. Книга първа и втора. София: Евразия, преводач: Пламен Градинаров, с. 191 (бел. ред.).
  • [10] Friedrich Nietzsche, Nietzsche Briefwechsel, Kritische Gesamtausgabe, eds. Giorgio Colli and Mazzino Montinari (Berlin, New York: Walter de Gruyter, 1975-1984), letter of March 11, 1882.
  • [11] Leslie Paul Thiele, Friedrich Nietzsche and the Politics of the Soul: A Study of Heroic Individualism (Princeton: Princeton University Press, 1990).


Published 2008-06-25


Original in English
Translation by Ина Димитрова, Боян Знеполски
First published in Critique and Humanism 25 (2008) (Bulgarian version) / Kritika&Kontext 35 (2007) (English original)

Contributed by Critique & Humanism
© Critique and Humanism
© Eurozine
 

Focal points     click for more

Beyond Fortress Europe

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/lawborder.html
The fate of migrants and refugees attempting to enter Fortress Europe has triggered a new European debate on laws, borders and human rights. A debate riddled with the complex, often epic, narratives that underlie immediate crisis situations. [more]

Russia in global dialogue

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/eurocrisis.html
In the two decades after the end of the Cold War, intellectual interaction between Russia and Europe has intensified. It has not, however, prompted a common conversation. The focal point "Russia in global dialogue" seeks to fuel debate on democracy, society and the legacy of empire. [more]

Ukraine in focus

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/publicsphere.html
Ten years after the Orange Revolution, Ukraine is in the throes of yet another major struggle. Eurozine provides commentary on events as they unfold and further articles from the archive providing background to the situation in today's Ukraine. [more]

The ends of democracy

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/democracy.html
At a time when the global pull of democracy has never been stronger, the crisis of democracy has become acute. Eurozine has collected articles that make the problems of democracy so tangible that one starts to wonder if it has a future at all, as well as those that return to the very basis of the principle of democracy. [more]

The EU: Broken or just broke?

http://www.eurozine.com/comp/focalpoints/eurocrisis.html
Brought on by the global economic recession, the eurocrisis has been exacerbated by serious faults built into the monetary union. Contributors discuss whether the EU is not only broke, but also broken -- and if so, whether Europe's leaders are up to the task of fixing it. [more]

Support Eurozine     click for more

If you appreciate Eurozine's work and would like to support our contribution to the establishment of a European public sphere, see information about making a donation.

Time to Talk     click for more

Time to Talk, a network of European Houses of Debate, has partnered up with Eurozine to launch an online platform. Here you can watch video highlights from all TTT events, anytime, anywhere.
Dessislava Gavrilova, Jo Glanville et al.
The role of literature houses in protecting the space for free expression

http://www.eurozine.com/timetotalk/european-literature-houses-meeting-2014/
This summer, Time to Talk partner Free Word, London hosted a debate on the role that literature houses play in preserving freedom of expression both in Europe and globally. Should everyone get a place on the podium? Also those representing the political extremes? [more]

Eurozine BLOG

On the Eurozine BLOG, editors and Eurozine contributors comment on current affairs and events. What's behind the headlines in the world of European intellectual journals?
Ben Tendler
Law and Border - House Search in Fortress Europe: Further resources

http://www.eurozine.com/blog/
In addition to the Official conference report on The 26th European Meeting of Cultural Journals and all the articles in the focal point Beyond Fortress Europe, we've begun to collect resources mentioned during discussions in and around the sessions in Conversano, Italy. [more]

Vacancies at Eurozine     click for more

There are currently no positions available.

Editor's choice     click for more

Felix Stalder
Digital solidarity

http://www.eurozine.com/articles/2014-02-26-stalder-en.html
As the culture and institutions of the Gutenberg Galaxy wane, Felix Stalder looks to commons, assemblies, swarms and weak networks as a basis for remaking society in a more inclusive and diverse way. The aim being to expand autonomy and solidarity at the same time. [more]

Literature     click for more

Olga Tokarczuk
A finger pointing at the moon

http://www.eurozine.com/articles/2014-01-16-tokarczuk-en.html
Our language is our literary destiny, writes Olga Tokarczuk. And "minority" languages provide a special kind of sanctuary too, inaccessible to the rest of the world. But, there again, language is at its most powerful when it reaches beyond itself and starts to create an alternative world. [more]

Piotr Kiezun, Jaroslaw Kuisz
Literary perspectives special: Witold Gombrowicz

http://www.eurozine.com/articles/2013-08-16-kuisz-en.html
The recent publication of the private diary of Witold Gombrowicz provides unparalleled insight into the life of one of Poland's great twentieth-century novelists and dramatists. But this is not literature. Instead: here he is, completely naked. [more]

Literary perspectives
The re-transnationalization of literary criticism

http://www.eurozine.com/comp/literaryperspectives.html
Eurozine's series of essays aims to provide an overview of diverse literary landscapes in Europe. Covered so far: Croatia, Sweden, Austria, Estonia, Ukraine, Northern Ireland, Slovenia, the Netherlands and Hungary. [more]

Debate series     click for more

Europe talks to Europe

http://www.eurozine.com/comp/europetalkstoeurope.html
Nationalism in Belgium might be different from nationalism in Ukraine, but if we want to understand the current European crisis and how to overcome it we need to take both into account. The debate series "Europe talks to Europe" is an attempt to turn European intellectual debate into a two-way street. [more]

Conferences     click for more

Eurozine emerged from an informal network dating back to 1983. Since then, European cultural magazines have met annually in European cities to exchange ideas and experiences. Around 100 journals from almost every European country are now regularly involved in these meetings.
Law and Border. House Search in Fortress Europe
The 26th European Meeting of Cultural Journals
Conversano, 3-6 October 2014

http://www.eurozine.com/comp/conversano2014.html
Eurozine's 2014 conference in southern Italy, not far from Lampedusa, addressed both EU refugee and immigration policies and intellectual partnerships across the Mediterranean. Speakers included Italian investigative journalist Fabrizio Gatti and Moroccan feminist and Nobel Peace Prize nominee Rita El Khayat. [more]

Multimedia     click for more

http://www.eurozine.com/comp/multimedia.html
Multimedia section including videos of past Eurozine conferences in Vilnius (2009) and Sibiu (2007). [more]


powered by publick.net