Целта на настоящия текст е да предложи няколко тези за популизма в България днес. Българският политически дебат изглежда обсебен от нашата тема. Стремежът към проясняване на популисткия феномен в подобен контекст е очевиден и не се нуждае от специално обосноваване. За постигане на своята цел ще използвам преди всичко инструментариума на политическата теория и нейната история в противовес на далеч по-често срещаните подходи към популизма от гледна точка на социологията, сравнителната политология, транзитологията и пр.

Дори и такава непретенциозна цел като нашата се сблъсква със сериозни трудности. С голямо закъснение (защо да не кажем панически) анализаторските кръгове се заеха с темата едва когато тя проби през национални избори и то приемайки екстремни форми. Длъжен съм да напомня, че имаше сериозни гласове още след парламентарните избори от 2001 г., според които НДСВ широко и задълго отваря вратата на популизма в българската политика. Тъй като от самото начало бях сред застъпниците на тази теза, никога не съм имал илюзии, че след подобен пробив в една партийна система тя бързо се връща към предходната си "до-популистка стабилност". Сигурно и стабилно обаче е говоренето по темата – то ще продължи достатъчно дълго, за да може българската политическа общност да осмисли и опише първия си масов пост-комунистически досег с популизма. За да сме малко по-подготвени следващия път.

І. Проблематичността на понятието

Все още нямаме цялостно научно изследване, посветено на българския популизъм. То щеше да ни запознае с традицията на популисткото говорене в България, щеше да опише популистките моменти в нашата история и да изведе популистките лидери. Прекалената критичност към неподготвеността на анализаторите не е твърде справедлива. По принцип понятието "популизъм" е все още далеч от смисловата стабилност и яснота, характерна за политологическите термини. Ако го сравним, например, с "тоталитаризъм", веднага ще усетим неговата непълноценност. "Тоталитаризмът" е понятие с ясна история – известни са първите му употреби (Джовани Джентиле по повод "тоталната държава" на фашизма), както и посветените на него класически трудове (Произход и елементи на тоталитаризма (1949) на Хана Арендт, Тоталитарна диктатура и автокрация (1956) на Збигнев Бжежински и Карл Фридрих). Теренът за работа пред всеки изследовател е разчистен и подреден, има доближаване до една общоприета дефиниция с ясни поддръжници и противници.

При популизма всичко това липсва. Макар и да можем да изведем от научната книжнина определена история на понятието, то тя е твърде хетерогенна. Ако се обърнем към историята на понятието "народ" (populus), то тя ще ни върне чак в Древен Рим, където ще открием впечатляващи употреби, но почти нищо, което да ни помогне при анализа на съвременната политика. Нямаме ранно-модерни или модерни политически мислители, които да са разгледали нашата тема и да са ни осигурили първоначални ориентири. Винаги е полезно да се препрочетат За демокрацията в Америка на Алексис дьо Токвил и За свободата на Джон Стюарт Мил, но въпреки изключителните прозрения за дълбоката популистка заплаха при демокрацията, тези текстове не се концентрират върху все още несъществуващото понятие и неговите първи едва забележими проявления. Нямаме класически или поне признати за водещи текстове от ХХ век, посветени на популизма, чиито концепции да са се наложили като очевидни и да са оформили обща основа на всяко изследване на този феномен^[1]. Така изследователят на популизма е изправен пред неблагодарната задача сам да конструира понятието и неговата история, да зададе критерии за неговото присъствие в реалната политика и едва след това да анализира конкретния политически процес. Тези стъпки не могат да бъдат избегнати при заявената цел на настоящия текст – да споделя няколко тези за българския популизъм днес.

ІІ. Популизмите

Историята на популизма ни разкрива, че понятието не винаги е било негативно и първите му проявления са били твърде различни от днешните. Измежду класификациите на феномена популизъм бих поставил акцента върху следните две категории – "аграрен популизъм" и "политически популизъм"^[2].


ІІ.1 Аграрният популизъм
ІІ.1.1 Руското народничество

Аграрният популизъм обозначава група радикални движения и социално-икономически доктрини, ангажирани с интересите на селяните и дребните фермери. Първата употреба на понятието "популизъм" е свързана феномена "народничество" в Руската империя през ХІХ век^[3]. Народничеството е част от руското революционно движение през ХІХ век, по време на което част от радикално настроената руска интелигенция идеализира селяните и се надява да построи новото социалистическо общество върху традициите на комуналното стопанство, оцелели в руското село. Под влияние на произведенията на Александър Херцен през 70-те години на ХІХ век, много млади интелектуалци отиват на село "при народа", за да проповядват евангелието на аграрния социализъм. Когато става ясно, че руското селячество не откликва, народническото движение секва, част от неговите членове се ориентират към тероризма, извършват атентати срещу царя и т.н. Руските думи "народничество" и "народник" се превеждат на основните европейски езици като "популизъм" и "популист".


ІІ.1.2 Американските популисти

От много по-голямо значение е американският опит с популизма. През 1892 г. в Омаха, щата Небраска, 1300 делегати от цялата страна обявяват създаването на нова партия, наречена People's Party (Народна партия). Движението, което тя обединява, е известно с названието "популизъм", а неговите привърженици, които са и привърженици на новата партия, гордо се самоназовават "популисти". За нея гласуват предимно фермерите и особено дребните фермери, лишени от дългосрочна икономическа сигурност – хора без образование, упражняващи немеханизиран труд, имащи достъп до ограничени и крайно неизгодни кредити. Популистите така и не успяват да привлекат друг тип избиратели. Но много демократи и републиканци включват в предизборните си програми популистки идеи.

Програмата на популистите е обявена най-напред в платформата, приета на учредителното събрание в Омаха през 1892 г. В нея се настоява администрацията да създаде мрежа от складове, където фермерите да съхраняват реколтата си. Използвайки реколтата за гаранция, производителите искат достъп до нисколихвени държавни кредити, за да изчакват по-изгодни цени за продукцията си. Популистите призовават за забрана на националните банки, които според тях са опасни институции за съсредоточаване на прекалено много власт. Те протестират против собствениците на земя, отказващи да я обработват. Искат одържавяване на железопътните линии, телефонната и телеграфна мрежа. Настояват за създаване на система от държавни пощенски спестовни банки, пропорционален данък върху доходите и инфлация на националната валута.

В американската историография^[4] популизмът бива описван като последна фаза на дълга и обречена битка – битката за спасяване на земеделска Америка от индустриална Америка, родена от сблъсъка между идеалите на Джеферсън и Хамилтън. Популизмът е опитът да се съхрани отиващия в историята образ на една Америка на фермерите, които са главните потърпевши от икономическото развитие и икономическите кризи в края на ХІХ век. Поддръжниците на популистите се противопоставят на реалната икономическа заплаха от нахлуването в техния свят на новия динамичен пазарен ред, към който те не принадлежат и от който не могат да получат никакви облаги.

Хора, несвързани с модерната икономика на капитализма, принадлежащи главно към слаборазвити региони, социално маргинализирани, а често пъти и чисто географски изолирани – това са типичните избиратели на първата масова популистка партия в историята на демокрацията. Връзката между "аграрния" и "политическия" популизъм можем да осъществим с един откъс от Платформата на Народната партия в САЩ от 1892 г.:

Ние се срещаме като част от една нация, доведена до ръба на материална, политическа и материална разруха. Корупцията е обхванала изборите, местната власт, конгреса и вече пълзи към съдийската тога. Народът е обезверен... Вестниците са купени или контролирани, общественото мнение е заглушено, бизнесът е съсипан, домовете са ипотекирани, трудещите се тънат в нищета, а земите са в ръцете на капиталистите... Плодовете от труда на милиони биват грубо отнети, за да се изградят колосалните богатства на малцина, нямащи равни в историята на човечеството; а притежателите на тези богатства презират Републиката и заплашват свободата. От утробата на несправедливото правителство се раждат двете големи класи – на потиснатите и на милионерите. На два континента е организирана мощна конспирация срещу човечеството, която бързо превзема целия свят. Ако не се изправим срещу нея и не я разрушим, тя ще доведе до страшни сътресения в обществото и разруха за цивилизацията... ^[5]

Този текст е чист концентрат на популистко говорене. С малки промени (Парламент вместо Конгрес, Родина вместо Република и пр.) той може да бъде използван в различен политически и национален контекст включително и в нашата страна. Макар и роден от протеста на американски фермери в края на ХІХ век, неговите смисли и символи са валидни и до днес; този факт ни дава възможност да се опитаме да преминем на по-високо ниво на обобщение.


ІІ.2 Политическият популизъм

Примерите с първите версии на аграрен популизъм от ХІХ век, особено този в демократична Америка са отправната точка за всеки анализ по нашата тема. Исторически популизмът има несъмнен "аграрен" произход, бидейки свързан с широк кръг движения и теории, извикани към живот от проблемите на дребните селски производители, неуспели да се приспособят към капиталистическата модернизация на националните икономики. Докато интерпретациите върху зараждането на популизма до голяма степен са постигнали съгласие, то съвременните тълкувания са твърде далеч от нещо подобно. Тяхното разнообразие, в контекста на все още неоформени авторитети затруднява и затова първоначално ще изложа няколко негативни опорни точки.


ІІ.2.1 Какво популизмът не е

Популизмът не е политически феномен, проявленията на който трябва да се търсят извън Новото време. В научната книжнина можем да попаднем на интерпретации, в които популисти са сочени древногръцки софисти, римски императори, самия Спартак, флорентинския духовник Савонарола (1452-1498). За да има смисъл, понятието "политически популизъм" трябва да се фиксира в контекста на модерната демократична държава. В противен случай има опасност да размием границите между историческите епохи и вместо теоретична яснота да достигнем само до няколко остроумни и повърхностни сравнения между различни исторически персонажи.

1) Популизмът не е идеология. В сравнение с класическите идеологии (социализъм, либерализъм, фашизъм и др.) популизмът поразява със своята еклектичност и непоследователност. Като популисти са определяни политически лидери, които имат на практика противоположни идеи и ценности. Невъзможно е да се търси идейно единство между екстремни понякога позиции и в този смисъл не можем да положим минимална обща идейна основа, за да говорим за обща идеологическа идентичност.

2) Популизмът не е нито ляв, нито десен. Фактите са достатъчно красноречиви – те ни осигуряват пълния идеологически спектър от Жан-Мари льо Пен до Хуго Чавес. Може да се спори дали в определени държави (или дори континенти) популизмът по принцип не е ляв или десен; може да се твърди, че в определени исторически периоди популизмът в дадена страна е изключително ляв или десен (според Казин от Канован). Трябва да признаем обаче, че внимателното вглеждане в реалните проявления на популизма много често показва едновременно присъствие на класически леви и десни тези.

3) Популизмът не е белег за политическа незрялост. Много нежелани характеристики на демокрациите (особено на тези в младежка възраст) са обявявани за временни и преодолими. Според това разбиране определени недостатъци на демократичния политически процес са нещо като "детски болести на демокрацията", които опитът лекува. Тъкмо опитът обаче показва, че популистки "изригвания" са възможни както в новите, така и в утвърдените демокрации. Очевидно корените на популизма са по-дълбоки.


ІІ.2.2 Опит за дефиниране на политическия популизъм

Следвайки собствените си изводи, трябва да признаем принципната невъзможност да дадем съдържателна дефиниция на политическия популизъм. След като той е толкова многолик едва ли е удачно да се опитваме да струпваме на едно място основните послания на различните популистки партии и политици. Най-добре е да се придържаме към подход, който игнорира конкретния "пълнеж" на различните популизми и се опитва да очертае най-общата форма на онова, което приютява разнообразието от конкретни проявления. Затова съм убеден, че най-подходящо е да дефинираме политическия популизъм като форма на политическо мислене и говорене, набор от реторически фигури и техники с една-единствена водеща характеристика – перманентно обръщане и позоваване на колективния образ на "народа".

Маргарет Канован говори за популизма в модерните демокрации като за "апел (обръщане) към "народа" (appeal to the "people") в противовес както на установените властови структури, така и на доминиращите идеи и ценности".^[6] Тя ни дава следното тълкувание на използването на събирателното понятие "народ" в популистката реторика:

1. Апел към народа разбиран като единно тяло в противовес на всякакви организации, които го представят като вътрешно различен. Тази употреба има преди всичко анти-партийна насоченост и предполага наличието на харизматичен лидер, "баща" и "обединител" на нацията.

2. Апел към народа разбиран като езиково-културна, родово-кръвна общност в противовес на вътрешна или външна за него чужда общност. Тази употреба предполага противопоставяне на специфична общност – обичайните заподозрени са чужденците, имигрантите, евреите – която да се схваща като пречка пред благоденствието на народа.

3. Апел към народа разбиран като събирателен образ на "обикновения човек", на "малкия човек", на "човека от улицата". Тази употреба предполага класическото за марксизма противопоставяне на "унизените и оскърбените" срещу техните експлоататори.

Популизмът по дефиниция е насочен срещу елитите – икономически, политически, културни. Тъкмо този анти-елитизъм предопределя невъзможността да дефинираме съдържателно понятието – след като основна характеристика на дадено политическо мислене е атаката срещу съществуващите структури на властта, то неговите конкретни послания са конюнктурни и са функция от съществуващото статукво. Нашият подход обаче дава едно много сериозно предимство – ако познаваме политическия контекст в една страна, можем с голяма достоверност да анализираме нейните настоящи и да конструираме нейните бъдещи популизми.

ІІІ. Българският популизъм

Размишленията си за българския популизъм ще започна с опит да формулирам български отговор на въпроса що е политика? Абстрактността на този въпрос не бива да ни заблуждава относно огромната практическа стойност на отговора, тъй като от начина, по който се дефинира политиката, зависят изводите, прогнозите, прескриптивните моменти на всеки политологичен анализ. Ще си позволя да припомня дефиницията на Алмънд и Верба за политическата култура като "система от познавателни, афективни и ценностни ориентации към политическата система като цяло, към нейния вход и изход и към собственото място в политиката"^[7]. Става дума за специфични знания, чувства и ценности, които са свързани с политичес?ката система и с условията, при които тя функционира и отговаря на потребностите на своите членове.

Никой досега не си е позволил да подцени връзката между популизма и политическата култура. От характеристиките на последната в решаваща степен зависят ценностните ориентации, очакванията, мотивацията и в крайна сметка политическото поведение. Казано накратко: ние не можем да анализираме пълноценно популизма в една политическа общност, ако не конструираме онова понятие за политическо, което нейните членове или по-голямата част от тях споделят.


ІІІ.1 Българското понятие за политическо

Рефлексията върху въпроса що е политика? е фундаментален за традицията на политическото теоретизиране. Тя е толкова богата, че изглежда напълно самодостатъчна и може да се разгръща изцяло в рамките на класическите текстове и техните езици. Типичен пример за такава висока самозатворена рефлексия ни дава Долф Щернбергер, който различава три взаимноизключващи се "типа политика" – политологичен, есхатологичен и демонологичен – персонифицирани в историята на мисълта съответно от Аристотел, Св. Августин и Макиавели^[8]. Тази ефектна типология на германския политолог само открехва вратата към множеството класификации в научната книжнина.

Нашата цел обаче е в противоположната посока – ние трябва да идентифицираме днешното всекидневно разбиране на политиката, осигуряващо очевиден отговор, превърнал се в критерий за "здрав разум". По този въпрос нямам никакви колебания. Доминиращото разбиране за същността на политиката в България днес може да бъде изразено със следната формула: политиката е борба за власт; политиката е процес на налагането на частен интерес като всеобщ.

Мащабно, детайлно разработено и обхващащо всич?ки исторически епохи разбиране за политиката като борба за власт ни дава марксизма. Няма да се спирам на всички онези марксистки аргументи, превръщащи политиката в дейност, чиито форми са неразбираеми без анализиране на начина на производство, производителните сили, класите и т.н. Класиците са били достатъчно многословни и достатъчно добре опознати, за да ни е съвсем ясно какво означават например думите:

Историята на всяко досегашно общество е история на класови борби. Свободен и роб, патриций и плебей, феодал и крепостен, накъсо – потисници и потиснати, са стояли в постоянна противоположност, водили са непрекъснато ту скрита, ту открита борба, една борба, която винаги е завършвала с революционно преобразуване на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи.^[9]

Ленин улеснява в максимална степен всеки анализатор на марксисткото понятие за политическо със своята дефиниция на политиката като "участие в работата на държавата, насочване на държавата, определяне на формите, задачите и съдържанието на дейността на държавата".^[10] Възникването на държавата означава признание, че обществото "се е заплело в неразрешимо противоречие със самото себе си, разделило се е на непримирими противоположности".^[11]

Тъй като държавата е възникнала от нуждата да се обуздават класовите противоречия; тъй като същевременно тя е възникнала в самите сблъсъци на тези класи, тя по правило е държава на най-мощната, икономически господстваща класа, която с помощта на държавата става и политически господстваща класа и по такъв начин придобива нови средства за потискане и експлоатиране на потиснатата класа.^[12]

За Маркс държавата е орган на класовото господство, ор?ган за потискане на една класа от друга. Държавата е "специална сила за потискане" – гласи определението на Енгелс, за което Ленин отбелязва, че е определение "великолепно и във висша степен дълбоко".^[13] Какво тогава ще бъде съдържанието на политиката? По какъв начин един осъзнат класов икономически интерес може да се наложи върху цялото общество? Нали самото съществуване на държавата означава, че икономическите интереси са непримирими, че техните носите?ли – класите – са вплетени в обективно непримирими противоречия? Затова политиката е борба, борба и пак борба, в която потиснатата класа трябва да бъде способна да смаже неизбежната отчаяна съпротива на потискащата класа, за да добие власт, която не се дели с никого.^[14] Понеже държавата е орган на господството на определена класа, която не може да бъде примирена с противоположната й класа,^[15] то смъртта на господстващата класа е винаги смърт насилствена и въпросът кой, как и кога я предизвиква отпраща към темата за социалната революция, диктатурата на проле?тариата и много други любими на всички радикали от различни страни теми.

Малко, твърде малко са днес хората, които вярват в комунистическата утопия. Но отхвърлянето на тази утопия, описваща крайната фаза на марксисткото понятие за политическото, по никакъв начин не лишава последното от валидност. Отказът на една политическа общност от утопичния проект на комунизма и въвеждането на институциите на демокрацията не означава изчезването на марксисткото понятие за политическо. На практика то пълноценно действа в рамките на българската демокрация, задава критериите за анализ, описва политическото поведение и няма никакви основания да очакваме неговото изчезване. От решаващо значение е да се разбере, че историческият отказ от алтернативно политическо и икономическо устройство на обществото по никакъв начин на отслабва унищожителните атаки срещу основните елементи на демократичния политически процес. Не е нужно да вярваш в комунизма и отмирането на държавата, за да храниш безпределен цинизъм към представителната демокрация и да изпитваш постоянно отвращение към политиците, политическите партии и всички овластени. Няма никакво противоречие в това да се осмисля политическото всекидневие само чрез силата на отрицанието на едно разбиране за политиката, демонстрирало пълен провал при осъществяване на позитивния си проект. Оголеното пространство между перманентната критика "на всичко съществуващо" и липсата на възможност на цялостна радикална промяна (някога се използваше думата "революция") се запълва от версиите на политическия популизъм.

Новоприета в Европейския съюз държава с функционираща пазарна икономика, нисък стандарт на живот, демократични институции и политическа култура, доминирана от марксистко разбиране за същността на политиката – това е едно възможно описание на българската ситуация днес. За разбирането на нейните възможни популизми можем да се обърнем към още един политически мислител – германецът Карл Шмит, наречен "Хобс на XX век". Без да симпатизира ни най-малко на марксизма, той ни дава логически завършек на марксисткото понятие на политическото, лишено от какъвто и да било утопизъм.

За Шмит същността на политическото е борбата. Differentia specifica на политическото, това, което го отличава от другите сфери и дейности на обществения живот – религия или икономика, е взаимоотношението приятел-враг. Политическото съществува, когато социалните групи достигнат състояние на враждебност, когато всеки схваща противника си като непримирим и желае той да бъде разгромен. Такива взаимоотношения са специфично политически и притежават своя логика, която не е обвързана с мотивите, довели групите до това положение. Всяка група се изправя лице в лице със своя враг и трябва да се съобразява с това. "Всяка религиозна, морална, етническа или друга антитеза трансформира себе си в политическа само ако е достатъчно силна, за да раздели ефективно човешките същества на приятели и врагове."^[16] Политическото не се състои във война или въоръжен конфликт между групите, а в състоянието на враждебност между тях, което ги принуждава да се борят една с друга – затова те не се сърев?новават, а взаимно се противопоставят.

Политиката не е обвързана с правото; тя предхожда пра?вото. Според Шмит "понятието за държава предполага понятието за политическо".^[17] Държавата възниква като средство за продължение, организиране и канализиране на политическата борба. Политическата борба поражда политическия ред; една човешка група, въвлечена във взаимоотношение приятел-враг, неизбежно се политизира независимо от своя състав и произход, независимо от характера на различията, довели я до враждебност. "Една религиозна общност, която воюва срещу членовете на други религиозни общности или е ангажирана с други войни, е вече повече от религиозна общност – тя е политическа цялост. "^[18]

Отношението приятел-враг задава смисъла на живота. Без възможността да имаш своя смъртен враг, без възможността да се изправиш срещу него животът не може да бъде нещо сериозно, той е безсмислен. Екзистенциалният избор между "тях" и "нас" задава на политическото неговия ореол, вдъхновява носителите на политическите дух и мислене, издига политически ангажираната личност над сивотата на всекидневния живот. Ето това можем да прочетем по страниците на класическия текст на симпатизиращият на националсоциалистите Карл Шмит Der Begriff des Politischen (1932).

Греши този, който смята, че фундаменталната популистка опозиция между "народ" и "елит" е нещо недостойно да бъде включено в политическото, понеже не ражда конкретни разумни и прагматични управленски политики. Още повече греши този, който смята популизма за политическа патология или направо неполитически феномен. Не бива да забравяме, че анти-елитизмът е единствената характеристика, която може да претендира за универсалност, когато говорим за популистките практики. От гледна точка на Шмит популизмът може да се схваща като най-интензивен израз на политическото, като триумфално завръщане на политическата страст в скованата от политическа коректност публичност, като дългоочакван реванш на политиката срещу жалките и коварни нейни заместители и ограничители. Под плитката и вулгарна реторика на популистите трябва да съумеем да видим основополагащо противоречие, от което понякога извира дълбоко подводно течение с неподозирана енергия – елементарното противопоставяне между "Ние" и "Те".


ІІІ.2 Историческо отклонение

След като изпробвах търпението на читателя, повеждайки го по обходния път на политическата теория, смятам, че му дължа известна доза конкретност и яснота. За да улесня всеки относно собствените си разбирания и за да скъся в максимална степен дистанцията между теоретичната концепция и фактите, които тя трябва да обясни, ще отбележа, че за мен българският популизъм има безспорна рождена дата – това е денят, в който в Учредителното събрание след кратък дебат бива отхвърлен консервативния проект за Конституция на Княжеството. Откъсът от речта на Петко Славейков е дълъг, но си заслужава да го припомним:

Какво е изработила комисията? Какви са тези бабини деветини? (ръкопляскания) Всичките ни неприятели са ни борили с това, че не сме узрели за свобода. Но ето една комисия от Народното събрание иде да потвърди думите им, като казва и печатно заявява, че ний не сме още за пълна свобода, кога за тая свобода толкова драгоценна кръв проля братский наш руски народ и наший народ понесе толкова скъпи жертви. (ръкопляскания) Комисията иска да ни дава свободата като комка – малко по малко, защото ни бил слаб стомахът; също като на човек, който дълго време е бил под затвор, и който не трябва да се пуща изведнъж на видело, но по-напред да се тури в кафе-оджак, за да привикне. Монархия, която да управлява нашия нов и неопитен народ, това разбирам, но Конституция консервативна – не разбирам; то прилича като да казва някой леща на кебап. Те искат Конституция, в която да вее нещо; с други думи, искат някаква ветърничева Конституция. (ръкопляскания) Искате народ свободен, а отнемате му свободата; искате правителство крепко и силно, но отнемате му силата; боите се от съприкосновение на правителството с народа и туряте преграда помежду им. Предлагам да се върнем направо към Проекта на устава, защото тази конституция, която ни предлага комисията е по-долна и от турската..." ^[19]

Дебатът между либерали и консерватори във Велико Търново може да бъде описан накратко като "раждане и първа победа на българския популизъм". Според тези критерии популизмът съпътства българския политически живот още с появата на независима държава. В до-комунистическа България популистката тенденция достига своя логически предел в земеделската идея, олицетворена от най-мощния популистки лидер в българската история – Александър Стамболийски.

Поради липса на демократичен политически процес времето на комунистическата диктатура не може да се включи в нашия анализ. След 1989 г. като популистки лидер може да бъде определен Жорж Ганчев. До 2001 г. популизмът присъстваше в политическото говорене на много партии и много лидери, без обаче те да се превръщат изключително в популистки. Едва Симеон Сакскобургготски през 2001 г. съзнателно се обърна към народа в недостъпната за другите роля на популист-обединител на нацията. Макар с различно съдържание и стил изцяло в популистката рамка днес се вписват Волен Сидеров със своята партия "Атака" и политическият лидер Бойко Борисов. При прецизен анализ популистки елементи можем да открием в посланията на почти всички партии и лидери. Поименно споменатите обаче разчитат изключително на популистка реторика, която доминира в техните послания.


ІІІ.3 Изводи за българския популизъм

Казаното дотук ни дава възможност да формулираме множество изводи и хипотези за популизма, пряко свързани с нашата страна. Ето някои от тях, които са валидни за българския политически процес днес и вероятно ще задават облика на неговите бъдещи популизми.

Популизмът е инстинктивна реакция срещу дълбоки промени в традиционния начин на живот и особено в икономическите отношения и дейност. Популисткото мислене митологизира причините за тези промени, представяйки си ги като всемогъщи и непонятни сили, задвижвани от централната власт на столицата или, което е още по-лошо, от чужди властници, живеещи в столиците на чужди държави. Популизмът също така е склонен да вижда конспирации и манипулации, свързани с подобни групи и насочени срещу народа – тенденция, която бива мощно ускорявана от етническа враждебност.

Популизмът е загрижен винаги за обикновения човек, за човека от улицата и говори от негово име. Тази идеализация върви редом с демонизацията на елитите – безименни и алчни, но винаги безпощадни към същия този малък човек. Капиталистите-експлоататори, банкерите и международните финансисти, особено ако са евреи, корумпираните политици, продажните бюрократи – това са основните типажи, основните обитатели на градовете на елитите, придобиващи чертите на един обобщен образ на библейските Содом и Гомора и заслужаващи между впрочем същата съдба.

Популизмът съчетава в себе си модернистки и анти-модернистки настроения. Неговите изригвания са характерни за междинната фаза между залеза на установените елити и раждането и стабилизирането на новите елити. Популизмът се появява тогава, когато съществува идеология на народно негодувание срещу социалния ред, наложен върху обществото от установена управляваща класа, за която се смята, че притежава монопол върху властта, собствеността, образоваността и културата.

Популизмът отъждествява волята на народа с морала и справедливостта, поставя тази "воля" над всички други стандарти и механизми и настоява за пряка връзка между народа и властта. Обикновено бива съпътстван и от простата вяра в добродетелите на народа, които се поставят в контраст с покварения характер на изродената управляваща класа или с която и да е друга група, която бива мразена поради своята доминираща политическа или икономическа позиция или социален статус.

Всяка популистка традиция има свои специфични акценти, които експлоатира с максимална страст. Очевидно е, че анти-семитизмът или расизмът не са водещи за националната ни традиция. Изпитвам известно колебание между два теми. Първата е автентичната и неподправена омраза към партиите, родена сякаш едновременно с възстановяването на българската държава през ХІХ век. Пламъкът на анти-партийността сякаш никога не е угасвал в сърцето на българската демокрация – и винаги има кой да го разпалва.

Втората тема не се поддава на лесна формулировка, но пък ми се струва по-важна. Става дума за радикална нашенска интерпретация на латинската поговорка vox populi, vox Dei, за постоянно позоваване на мнението, чувствата и мислите на "хората" и то далеч не само за политиката. Непрекъснато в публичния дискурс присъства контраста между обикновените хора и някакъв имагинерен елит (конструиран според случая), който често бива призоваван да се съобразява и дори да коленичи пред народа. А когато става дума за политически елит, реторическите фигури прекрачват всякакви граници. Малко е да се каже, че елитът не заслужава да насочва и да управлява – елитът дори няма право да се мисли за равен с народа. Нещо повече – елитът е по-долу от народа, който, от своя страна, е по-морален и по мистериозен начин по-компетентен от своя елит. Крайната фаза на тази логика трудно може да бъде артикулирана и все пак ще опитам: всъщност народът е истинският елит. Подобен АНТИ-анти-егалитаризъм наистина тества границите на езика, но на този етап не мога да опиша по друг начин тази популистка тема, която ще нарека радикално народофилство.

ІV. Опит за прогноза

В контекста на демокрацията, където печеленето на гласове е основна задача пред политическите партии, желаещи да участват в управлението, никой не би се отказал доброволно от нещо, което води към реализирането на този цел. Електоралните успехи на популизма след 2001 г. са гаранция, че той не само няма скоро да премине в отстъпление, но ще се засилва и ще въвлича в своята сфера максимално количество партии и политици. За общество като българското, преминало през мъчителни реформи, породили трудности, лишения, декласиране на големи групи хора, рязка социална мобилност и редица други процеси, така чужди на комунистическия режим от 80-те години, популизмът изглежда неизбежен. Комбинацията между слаби и нестабилни демократични институции и нисък жизнен стандарт поражда социално недоволства, което естествено подхранва нуждата от популистко говорене. Членството в Европейския съюз може да гарантира единствено че няма да се реализират неговите екстремни форми.

Реалистичната политическа цел за опонентите на тази тенденция е на първо време стремеж към нейното ограничаване. Популисткото говорене срещу статуквото е винаги по-привлекателно от онова, което се опитва да предлага реална управленска алтернатива. И това е така не само на пръв, но на втори, трети и дори четвърти поглед. Но има нещо, срещу което трябва да има сериозна съпротива в български контекст. Това е характерното за популизма неуважение и нетърпение спрямо институционалните процедури. Смята се, че те само затрудняват прякото изразяване на народната воля и поставят препятствия пред силните личности, поели отговорността да бъдат проводници на тази народна воля. В подобен контекст на всички автономни институции се гледа с подозрение като на тайни убежища за издигнатите и овластените, действията на които биват постоянно описвани като част от заговор, който трябва да бъде разкрит и разобличаван от неуморните и служещи на народа политици-популисти. Ако журналистическото и анализаторско съсловие се предаде на народофилското изкушение, то това ще доведе до още по-голям езиков екстремизъм, докато алтернативното говорене ще изглежда причудливо и неадекватно. Решаващо за едно бъдещо нормализиране ще бъде колкото се може повече публични фигури и организации (особено политически партии) да запазят равновесие и да олицетворяват алтернативата. И да я удържат, колкото и да е непопулярна. А иначе политическата сцена на България изглежда подредена за дълго, много дълго популистко представление.

• ^[1] Бих рискувал с прогноза, че е въпрос на време като водещ авторитет по темата за популизма да бъде призната Маргарет Канован. Лично аз съм изключително впечатлен (и повлиян) от нейните многобройни публикации, в които тя интерпретира популизма от гледната точка на политическата теория и нейната история (Канован е сред най-добрите познавачи на Хана Арендт). Макар и с някои промени, читателят ще разпознае в настоящия текст нейната концепция за популизма, изразена най-кратко в статията й "Trust the People! Populism and the Two Faces of Democracy", Political Studies, March 1999. С изключително качество са и други нейни публикации: книгите Populism (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1981) и People (Oxford: Blackwell, 2005), както и статиите "Two Strategies for the Study of Populism." Political Studies, September, 1982 и "Taking Politics to the People: Populism as the Ideology of Democracy' in Meny and Surel, Democracies and the Populist Challenge, Palgrave Macmillan, 2002.
• ^[2] Margaret Canovan. Populism (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1981); pp. 13, 128-138.
• ^[3] Вж.: Deborah Hardy. Land and Freedom: The Origins of Russian Terrorism, 1876-1879, Greenwood Press, New York. 1987.
• ^[4] Вж: Michael Kazin, The Populist Persuasion: An American History. (New York: Basic Books, 1995).
• ^[5] ''People's Party Platform'', Omaha Morning World-Herald, 5 July 1892. Цит. по: George Brown Tindall, (ed.). A Populist Reader, Selections from the Works of American Populist Leaders (New York: Harper & Row, 1966), p.91.
• ^[6] Margaret Canovan. "Trust the People! Populism and the Two Faces of Democracy", Political Studies, March 1999, p. 5.
• ^[7] Алмънд, Г. и Верба, С. Гражданската култура, ГАЛ-ИКО, С., 1998, стр. 12.
• ^[8] Sternberger, Dolf. Drei Wurzeln der Politik, Frankfurt, 1978.
• ^[9] Маркс, К и Енгелс, Фр. Манифест на комунистическата партия, превод Димитър Денков, ГАЛ-ИКО, София, 1999, стр. 25.
• ^[10] Ленин, В. И. Събрани съчинения, том 33, Партиздат, София, 1982, стр. 338.
• ^[11] Маркс, К. и Енгелс, Фр. Събрани съчинения, том 21, Партиздат, София, стр. 167.
• ^[12] Пак там, стр. 169.
• ^[13] Ленин, Вл., цит. съч., стр. 18.
• ^[14] Пак там, стр. 25.
• ^[15] Пак там, стр. 7.
• ^[16] Schmitt, Carl. Der Begriff des Politischen, Dunker & Himblot, Berlin, 1963, S. 37.
• ^[17] Ibid., S. 20.
• ^[18] Ibid., S. 37.
• ^[19] Цитатът е по: Алманах на Българската конституция , изд. Петър Г. Бакалов & с-ие, Търговска печатница, Пловдив 1911., стр. 254.

Published 2008-01-23

Original in Bulgarian
First published in Critique & Humanism 23 (2007)

Contributed by Critique & Humanism
© Svetoslav Malinov
© Eurozine